Вайенар

Важно решение в чилийската провинция

Когато човек пътешества, има моменти, в които просто се пуска по течението. Пристига, където не е очаквал, повлиян от други хора, или пък просто за да се отбие за малко по пътя си. Дори да се пусне по течението, пътешественикът винаги е изправен пред решения. Когато няма план и маршрут, възможностите са безброй, пътят обаче е само един. В тези моменти се вземат решения, понякога в рамките на минути.

След вълшебното Писко Елки, прекарах две нощи и денят между тях във Вайенар. Отново спирка в един обикновен, чилийски град. Дори по-обикновен от Ла Серена, където туризмът все пак играе роля в местната икономика. Основните дейности във Вайенар са земеделие и миньорство.

Причините да се спра в това чилийско, провинциално градче бяха две – беше удобна спирка по пътя ми на север и новите ми приятели Хорхе и Николас щяха да отседнат за малко там. От момента когато се запознахме в Писко Елки и споделихме маршрутите си (по-точно липсата на конкретни такива), Хорхе отзивчиво предлагаше да се присъединя към тях. Мислеха да посетят Вайенар за два дена, защото братовчедката на Николас живееше там. След това щяха да пътуват по крайбрежието, докато влезнат отново в континенталната част и стигнат до Сан Педро де Атакама. Този град беше евентуалната ми последна точка преди да напусна Чили и предложението да се присъединя към момчетата, ми изглеждаше примамливо. Да пътувам с местни, посещавайки неизвестни градчета, щеше да е прекрасно изживяване, показващо ми едно от лицата на Чили, което малко туристи виждат.

Вайенар е жив град, където хората щъкат по улиците от сутрин до късно вечер. Централният площад, както явно навсякъде, е основно място за срещи и разпускане на местните. Туристи няма. Едно от най-малко туристическите места, които щях да видя през цялото ми пътешествие. Без развит туризъм, във Вайенар почти няма конкуренция на хостели и съответно цените са по-високи от цените в значително по-атрактивни места. Нощният живот не е особено оживен, а баровете изглеждат като изскочили от социалистически времена. По-различен е единствено Нативо (Nativo), с разпускаща атмосфера за пиене на Писко сауър и огнище в центъра му, направо между масите.

❋ ❋ ❋

Значително време от деня ми във Вайенар прекарах с новите си спътници. Бяха с много приятелско отношението, особено Хорхе. Най-вече на приказки. Постоянно говореше колко ще е яко когато продължим пътешествието си заедно. Разказваше за места, където той има приятели и като отидем ще се вихри страхотна фиеста. Говореше за излизания във Вайенар и как ще ми покажат най-готините места в града. Отзивчиво предлагаше да ползвам едната от палатките им, защото аз нямах.

Всичко това беше много хубаво, но на практика той започна да ми изглежда все по-противоречив и несериозен, а повечето неща оставаха само приказки. Претендираше, че работи в голяма автомобилна компания, на добра позиция, свързана с обучение на клиенти. В същото време, за секунди успя да отвори прозореца и да влезе в стаята ми в хостела, когато се оказа, че нямам ключ. Дори не се замисли. Пазарувайки в местния супермаркет, докато чакахме на опашката за месни продукти, Хорхе беше взел порция пържени картофи. След като ги изядохме още там, той изхвърли опаковката и не ги платихме на касата. Беше горд как е минал магазина. Тези и подобни случки в рамките на няколко часа, започнаха да провокират съмнения относно тези толкова отзивчиви момчета.

Хостелът, в който спах втората вечер, не беше туристически. Беше работнически. Цената беше добра, но беше мизерия в сравнение с всичко видяно в Чили. В двора имаше фитнес уреди, вехта стерео уредба и изпокъсани диванчета. Мястото разполагаше с обособена зона за хранене, като мръсните съдове се измиваха от персонала. Тоалетните и душовете по-добре да не ги коментирам.

❋ ❋ ❋

Настъпи сутринта, а аз имах среща с момчетата в 10 ч. пред хостела ми. Щяхме да тръгнем заедно. На автостоп. Чудесно! Само за десетина дни бях пробвал Каучсърфинг, бях спал в хостели, бях срещнал какви ли не хора, но не бях споделял пътешествието си с местни, при това на палатки и автостоп. В този момент щеше да започне и това приключение. Нормално беше да се радвам, но не беше така.

Изпитвах съмнения и притеснения. Нямах доверие на новите си спътници. Особено на Хорхе. Дребните, сравнително незначителни постъпки, показващи го в не особено честна светлина, и всичките празни приказки провокираха в мен какви ли не мисли. Аз отивах сам с тези двамата, на непознати места, където щяхме да спим на палатки в дивотията или евентуално в общи стаи в хостели. Те щяха да са единствените ми “близки” хора, а всичко, което притежавах, щеше да е постоянно достъпно за тях. Исках да се пусна по течението, но разумът и предчувствието ми казваха “по-добре не”. Бях готов, а 10 ч. минаваше. Дадох си сметка, че може би момчетата бяха нормални и искрени в желанието си да споделят пътуването си с мен и сигурно нищо лошо нямаше да се случи. Дори да беше така, аз знаех, че през цялото време ще усещам напрежение и няма да мога да им се доверя. Наближаваше 10:30. Отново демонстрираха несериозност…

Около 11 ч. вече бях на автогарата. Проверявах разписанията на автобусите и обмислях следващата ми дестинация. Само в рамките на час бях променил посоката и компанията. Не знаех къде ще бъда идната вечер, но бях спокоен.

Единият вариант беше да продължа директно към Сан Педро де Атакама. Разстоянието е голямо и отделно по пътя се намира град Чанярал, до който се намира националният парк Пан де Ацукар. Бях чул, че паркът е много красив и притежава голямо разнообразие от животни. Знаех, че Чанярал е пострадал от наводнение предишната година, а в този момент е полуразрушен и не е особено приятно място за туризъм. На картата паркът беше едно голямо зелено петно сред пустинята, буквално на няколкостотин метра от града. Не ми се тръгваше директно към последната ми дестинация в Чили. Купих си билет за Чанярал.

Изкушението да се впуснеш в неизвестното срещу спокойствието да се чувстваш сигурен е може би една от най-големите дилеми за хората. По средата стои балансът, който постоянно е дърпан в едната или другата посока от емоциите и разума. Все още не си давах сметка за тоталната свобода – човек да отиде където пожелае, когато пожелае и да прекара времето си с когото пожелае. Не си давах сметка, но бях преминал през един съпътстващ я фактор. Тя дава безброй алтернативи, но редом с тях идва и нуждата от постоянното вземане на решения, често почти без яснота.