Сан Педро де Атакама

Възхитителна природа около туристически оазис в пустинята

Съществуват места, за които всички говорят. Има градове и природни забележителности, през които всеки пътешественик минава. В тях винаги има нещо уникално. Може да е град с великолепен облик или история, творение на природата или световноизвестно културно събитие и какво ли още не.

Тези места са туристически, но не и обикновени. Тях туризмът ги е променил неузнаваемо и там животът на хората е свързан с него. Получава се симбиоза между жителите и посетителите. Локалната икономика е дълбоко свързана и често зависима от туризма, който е важен източник на средства. От друга страна запознанството с местния човек е така важно за пътуващия, че без него той не може да разбере тамошната автентичност.

Всеки посещаваше Сан Педро де Атакама. Аз също нямаше да го пропусна, а дори не знаех какво точно има там. Беше ми известно, че природата в пустинния регион наоколо предлага незабравими гледки, и това ми стигаше. Отивах към един от най-известните градове в Чили и бях сигурен, че имаше защо.

В Сан Педро пристигнах рано сутринта. Беше се съмнало, но градът още спеше. Първото ми впечатление беше футболното игрище, намиращо се в съседство на автогарата. Теренът беше от песъчлива почва, достатъчно рохкав за да прилича на терен за плажен футбол. Явно в пустинните градове игрищата са с такава настилка. Въпреки това, са неразделна част от градския пейзаж и това е поредното доказателство, че футболът е религия в Южна Америка.

От автобуса слизаха само туристи – различни групи основно от Европа и Северна Америка. Седнах да изпия едно еспресо в кафето на автогарата, да си събера мислите и да планирам деня си. Не знаех къде ще спя и какво ще правя. Регионът беше пълен с природни забележителности, но за мен беше мистерия кои са, какво представляват и как се достигат.

В Каучсърфинг вече бях получил един положителен отговор за спане, но домакинът отбелязваше две неща. Първо, че къщата му е на 5 км от градчето и второ, че не говори английски. Езикът не беше пречка, но разстоянието усложняваше ситуацията. Планирах престой от две нощи и исках максимално да опозная местния живот – Сан Педро изглеждаше оживено място, а имаше и много за разглеждане наоколо. Споделих му опасенията си и той ми каза, че може да ме вземе с кола директно от автобусния терминал. Нямаше какво да мисля повече и направо го изчаках.

Момчето се казваше Андрес и работеше в един от елитните хотели в Сан Педро де Атакама. Градчето беше малко и излезнахме извън него за отрицателно време. След няколко километра по извънградски път, пристигнахме в дома на Андрес. Три малки, едноетажни къщи споделяха общ двор и моят домакин живееше в едната. Набързо ми показа стаята ми, хола с кухненската част и пералнята в една мини постройка на двора. Трябваше да тръгва за работа и набързо се разбрахме за по-късно. Една от забележителностите в региона беше Лунната долина (Valle de la Luna) и се уговорихме късния следобед да отидем там.

Интериорът на къщата беше семпъл, но уютен. Личеше, че живее сам мъж, който явно не се храни вкъщи. Не беше особено подредено, а хладилник липсваше – нямаше как човек да си изстуди една бира! Стаята ми беше средно голяма, с малко мебели и две легла, така че дори имах избор къде да спя.

Имаше още един съквартирант – котката на Андрес. Летеше от стая в стая и на двора, където пък естествено имаше куче, но явно успяваха да съжителстват. За пореден път в Латинска Америка видях как куче и котка се разбират. Тези животни там или не се мразеха толкова, или просто обстановката беше толкова спокойна, че дори тези дразнещи се животинки предпочитаха любовта пред войната. Дворът пък беше изключително натурален – семпъл навес, изплетен от растения, приличащи на бамбук или тръстика, под него малки пейки, сковани от палети, а встрани висеше люлка-стол.

Районът наоколо беше изключително равнинен, макар и над две хиляди метра надморска височина. В далечината, на изток се издигаше подножието на Андите. Над всичко се извисяваше вулканът Ликанкабур (Licancabur, на езика на местните хора означава “Планината на селото” или “Планината на страната”) и снежни улеи разцепваха склоновете му. Местоположението на къщата извън Сан Педро създаваше допълнително спокойствие. Подтикваше човек да прекара няколко часа в отдих, наслаждавайки се лежерно на природата и естествеността на къщата и двора.

Вариантите за отиване до Сан Педро бяха пеша или на автостоп. Още един от първите, минаващи пикапи спря и се качих, сядайки на седалката до шофьора. На нея имаше малка, пълна торбичка. Премествайки я, полюбопитствах какво е това и шофьорът ми отвърна, че е кока.

Беше мъж на средна възраст, с дълга коса и индиански черти. Каза, че се занимава с натурална медицина, а торбичката била пълна със сушени листа от кока. В Европа хората асоциират името на растението с кокаин. Знаех, че е свързано с производството на наркотика и че е разпространено и легално в някои региони на Южна Америка, но за мен беше изненада как мъжът превозва свободно цяла торбичка. Това беше само началото и още нямах и най-малка представа колко фундаментална е коката за живота на хората в Андите, но съвсем скоро щях да разбера. Щях да разбера и в каква илюзия относно растението живеем в Европа. Илюзия, породена от пропагандата, целяща противопоставяне на наркотрафика. Набързо пристигнахме.

Сан Педро де Атакама е оживено градче, централният му площад е заобиколен от павирани улици, а сградите са старинни и с по един етаж. За да се запази облика местните закони забраняват строителство на по-високи постройки и дори луксозните хотели в покрайнините са едноетажни. По централните улици се намират множество магазинчета, туристически агенции и тук-таме ресторанти. Сградите запазват типичния архитектурен стил и човек може да види аптека или банков офис с фасада като от преди столетия.

Към всичко това се прибавя една фундаментална черта на живота в Сан Педро – заринат е с туристи. Улиците са пълни с тях, едни забързани пеша или с колела, други пък разхождащи се спокойно. Централният площад привлича трети, които му се наслаждават, седейки на някоя пейка. Местни хора не се виждат освен обслужващият персонал.

Ползването на Каучсърфинг щеше да ми помогне да науча много повече за живота и културата в този известен град, едно от символичните места на Чили. Най-интересното в околността обаче бяха многобройните природни забележителности, а аз все още не знаех повечето от тях и трябваше бързо да се ориентирам и да реша кои и как ще посетя. Наличието на множество тур агенции и информационен център на площада бързо разясни всичко.

Салар де Атакама (Salar de Atacama) е една от най-известните забележителности в региона и най-голямата солна пустиня в Чили. Със сигурност беше впечатлителна, обаче аз вече знаех за Салар де Уюни (Salar de Uyuni) – най-голямата солна пустиня в света, на няколкостотин километра северно, в Боливия. Като се има предвид, че боливийската е по-голяма и известна, а цените в Боливия са значително по-ниски, Уюни надделя над Атакама. Вече имах идея къде ще ходя около Сан Педро и оставаше само организацията, за която имах местен съветник в лицето на Андрес.

Оживеният централен площад ме зовеше да изпия една бира под напичащото, следобедно слънце. Седнах в едното заведение, набързо дойде сервитьор и поръчах бира.
– Съжалявам, но не можете да консумирате бира без храна – полученият отговор ми звучеше абсурдно. Разбирах, че в Чили не може да се пие бира в паркове, градинки и въобще навън. Обаче човек да не може да изпие една бира в заведение – това вече беше прекалено.

След като се срещнахме с Андрес, директно се отправихме към Лунната долина. Намираше се на няколко километра от Сан Педро и лесно се стигаше с кола и кратка разходка пеша. Беше като от друг свят! Словосъчетанието “лунен пейзаж” важеше с пълна сила за природната картина наоколо. Именно от нея идваше и името на долината. Заобикаляха ни хълмове, разпръскващи пясък върху каменисти склонове. Вятърът и водата бяха изваяли причудливи образувания в продължение на хилядолетия.

Набързо се изкачихме по склона до мястото за гледане на залеза. Последните слънчеви лъчи се прокрадваха над склона пред нас. Оставаха броени минути до скриването на Слънцето, а около нас стотици хора се наслаждаваха, правейки снимка след снимка. Туристите бяха напъплили навсякъде, а някои все още се изкачваха в лекия сумрак.
– Сан Педро е едно от трите най-туристически места в Чили. Другите две са Торес дел Пайне (Torres del Paine) и Великденският остров – започна да ми разказва Андрес.
– Знам, че Сан Педро е известно, туристическо място. Но нямах идея, че е чак толкова популярно и пълно с туристи – споделих изненадата си.
– Ооо, в момента сме извън сезона. В сравнение с пика, направо няма хора.
Бях пристигнал на едно от най-известните и посещавани места в Чили.

Слънцето се скриваше, а лъчите му все още обливаха с топлина части от склоновете, момент преди нощният студ рязко да нахлуе. Поредният залез. Раждането и края на един ден разкриват много от красотата и духа на едно място. Е, имаше много хора, но това беше част от характера на Сан Педро де Атакама и Лунната долина. Движехме се по билото на хълма, на всяка крачка все по-голяма част от склона попадаше в сянката, а хората лека-полека потегляха по пътеката надолу. Малко по-късно склоновете бяха потънали в сянка за следващите 11 часа. Климатът варираше толкова в различните части на денонощието, че момент след като Слънцето се скриеше, температурите спадаха значително, а вятърът пронизваше дрехите с всеки полъх. Време беше за тръгване.

Беше събота – време за фиеста. Андрес не беше по нощния живот, така че щях да го проверя сам. Препоръча ми ресторант за вечеря, където очаквано беше пълно с туристи, а аз дори можех да изпия една бира с вечерята си – все пак се хранех. Последва разходка по заведенията, които бяха основно ресторанти, а някои преливаха в барове. Тълпите от хора отново щъкаха наоколо, но лудото съботно парти сякаш се беше изпарило някъде в пустошта. Хората вечеряха, наслаждаваха се известно време на градчето и настроението му и се прибираха.

В къщата на Андрес за няколко часа сякаш беше настъпил друг сезон. В Атакама, на близо 2500 м надморска височина температурите падат значително през нощта. На двора беше същинска зима и само сняг липсваше. Студът и мракът обаче не успяваха да скрият заобикалящата ме природа. Небето беше изпълнено със звезди, а Ликанкабур се извисяваше някъде там на изток. Не го виждах, но величествените му склонове така силно се бяха запечатали в съзнанието ми, че сякаш контурите им изплуваха от мрака.

В къщата също беше нахлула зимата, но с подходящите дрехи нямаше проблем. Андрес харесваше Сан Педро и обичаше да разказва за региона, за родния си град Пуерто Монт и за Чили. Идваше от южната част на страната, а най-привлекателното за него беше, че в текущия му град почти никога не валеше.

Донякъде го разбирах, защото дъждът е едно от малкото състояния на природата, които не харесвам. Въпреки това, беше учудващо как някой може да отиде да живее в пустинята, заобиколен от лунни пейзажи, само за да избяга от валежите. Не човек от случайно място, а от южно Чили. Вече бях слушал неведнъж за природните красоти на юг, едни от най-великолепните в света, а разказът на Андрес за града му и заобикалящата го природа беше изпълнен с емоция.

В южната част на Чили пейзажът е отрупан с фиорди, планински склонове се спускат от Андите в океана, а вулкани често вкарват местни градове в новините. Но най-магичната област е Патагония. Природата там завладява сърцето и душата, а пътешественикът копнее да види повече и повече от прелестите ѝ.

Направо се пренасях там, но в този момент бях в Сан Педро де Атакама – друго вълшебно място. Планът за следващия ден беше да си наема колело и да карам до Лагуна Сехар (Laguna Cejar) – езеро на разстояние от около 20 км, чието съдържание на сол е толкова голямо, че човек може да лежи във водата без да потъва.

❋ ❋ ❋

Сутринта започна с кафе на централния площад. Той беше дом на разнообразна зеленина – палми, широколистни дървета и храсти. В средата имаше кръгло, павирано пространство, където пейки се гледаха една друга, а оживлението цареше от сутринта. Явно за туристите в Сан Педро денят започваше от рано.

След малко препусках с колело по пустинния път към Лагуна Сехар. За късмет, теренът беше равен и нямаше да се налагат изкачвания. Ако не бяха планините в далечината от ляво и дясно, равнината щеше да изглежда безкрайна. Разбира се, Ликанкабур беше там. Снежните му склонове бяха в пълен контраст с жегата в този момент. Още нямаше пладне, а горещината властваше.

Коловози от гумите на колите разцепваха черния път, а от страните му се разпростираше земя, върху която успяваха да живеят единствено малки, храстовидни и тревисти растения. На този фон, небето изглеждаше необикновено цветно и живо. Беше един син безкрай, в който на места контрастираха бели образувания с причудливи форми. Не бяха типичните облаци, а малки и изключително плътни. Вероятно от тях никога нямаше да падне и капка дъжд върху заобикалящата ме суша.

В далечината зърнах самотен обект до пътя. Отначало се зачудих какво ли е това, но приближавайки разбрах – беше самотното дърво. В околността имаше едно-единствено дърво, което дори отбелязваха на картите. Не беше някой проскубан, плешив храст, а имаше голяма, широколистна корона и определено заслужаваше известността си. От една страна изглеждаше като достолепен цар на безкрая, цар обаче самотен и без поданици. От друга страна беше като една забележителност, като някой паметник, до който хората се снимат. Имаше и своя абсолютно практическа функция – даваше единствената сянка в радиус от десетки километри. Точно от тази сянка се възползваха двама човека – мъж и жена с колела, видимо над средна възраст. Минах покрай тях, поздравявайки ги, и продължих към дестинацията си.

След няколко километра стигнах до Лагуна Сехар, по-точно до контролния пункт за входната му такса. Цената беше потресаваща – 15 хил. песо, което се равняваше на около 23 долара. Беше безумна сума за посещение на едно езерце, пък било то адски солено и насред най-безводния регион. В мен имах около 11-12 хил. песо – принципно достатъчна сума за разходка с колело в пустошта. Беше ми ясно, че там няма как да платя с карта или да изтегля от банкомат, а да се върна след 20 км каране и без да видя езерото беше недопустимо.

Докато преговарях относно вариантите ми да влезна, възрастната двойка от дървото се появи. Бяха от Сантяго, на възрасти от порядъка на 60-70 г. и предпочитаха да отидат до езерото с колела, а не с джип като част от организиран тур. Браво! Разбирайки какъв е проблемът, мъжът каза, че ще плати 5 хил. песо за мен. Магията на пътешествието продължаваше – бях насред Атакама и отново точните хора се появиха в точния момент. Благодарих и попитах кой е хотелът или хостелът им в Сан Педро, за да им върна парите вечерта. В отговор получих “Не се притеснявай”. За пореден път се убедих в гостоприемството на чилийците. След секунди вървях към езерото.

Всъщност имаше три езера, но само в едно можеше да се плува. Повърхността по бреговете им беше побеляла и се виждаха фантастични форми, създадени от сол, земя, камъни и кой знае какви химически елементи. Придвижвах се върху бяла, твърда повърхност, на места напукана, а на други люспеща се. Вървях върху сол! Цял живот допирът ми с нея беше само на масата или най-много от някоя глътка морска вода, но в този момент под краката ми беше тя, твърда като камък. Нямах идея колко пъти в идните месеци ще присъствам на удивителни места, където солта е господарката, а човекът е толкова нищожен спрямо нея, че единствено е способен да я добива или най-много оформя.

Най-привлекателно беше езерото за плуване. Бях виждал снимки на хора лежащи в Мъртво море и знаех какво да очаквам. Въпреки това, за мен беше чудно как бих могъл да лежа на повърхността на водата без да потъвам. Е, получаваше се! Без усилия се бях излегнал по гръб и дори разглеждах брошурата на езерото без да я намокря. Трябваше обаче да се внимава – ако водата попадне в очите, може да доведе до проблеми. След излизане, тялото на човек побелява. Навсякъде кожата ми беше покрита с изсъхналото вещество, достатъчно да се подправи едно блюдо.

Само в рамките на няколко минути пустинята показа другото си лице. Облаци закриха Слънцето и условията изведнъж се промениха. Преди това цареше безветрие и спокойствие, а Слънцето безпощадно напичаше всяка повърхност, превръщайки пространството в една огромна фурна. Рязко се смрачи, температурите спаднаха и задуха вятър. Сякаш някой внезапно разсърди Атакама, а тя се намръщи и запуфтя.

В региона имаше и други езера. Оказа се, че Лагуна Тебинкинче (Laguna Tebinquinche) беше на 10-15 км и се замислих защо пък да не го посетя. Тебинкинче беше най-голямото езеро в околността и хората казваха, че притежава голяма красота. Отделно по пътя за него се минаваше покрай Охос дел Салар (Ojos del Salar, Очите на солника) – две кръгли, миниатюрни езерца със сладка вода.

Карайки към Тебинкинче, огромната безлюдна и безводна тепсия отново ме заобикаляше, а километрите се нижеха един след друг и вече дори не ми правеха впечатление. Стигнах до Очите. Тези езерца бяха в пълен контраст с всичко в региона – две дупки с кристално чиста, сладка вода, в чиято повърхност набразденото с облаци небе се отразяваше. Наистина бяха като две очи, чиито бистър поглед освежава заобикалящата го сухота. Виждайки ги на това място, човек лесно може да се изкуши да се изкъпе. Крайно неразумна идея. Бяха ми казали, че температурата на водата е изключително ниска, а повърхността ѝ беше на около 2 метра надолу в дупките. За човек щеше да е на границата на невъзможното да се изкачи обратно.

След още няколко километра стигнах до Тебинкинче. Около езерото бяха направени алеи и човек можеше да се разхожда и да го разглежда от различните му страни. Значителни части бяха изсъхнали и покрити с бялото вещество, а други се смесваха с напукана, светлееща земя. Отново можеха да се видят приказни форми, микс от вода, сол, земя, скала и кой знае какви други елементи. Смес изпечена от Слънцето и втвърдена като камък. В съзнанието на хората оазис в пустинята обикновено е място с кристално чиста вода, заобиколена от палми и зеленина. Е, в сравнение с тези представи Тебинкинче изглеждаше потресаващо. Въпреки това беше един оазис, където можеха да се видят тревисти растения, а птици размахваха криле, прелитайки над езерото. Със сигурност имаше още много живот, невидим за окото на минаващия набързо турист.

Аз също се отбивах за кратко, защото вече бях изминал 35 км и още толкова ме очакваха наобратно, а часът минаваше 17. Нямах никакъв шанс да се прибера по светло, но не се притеснявах, защото имах всичко необходимо – дрехи, светлина, храна, вода, навигация и батерия. Просто трябваше да карам още 35 км, но вече изморен и без дълги почивки. Настроих се психически и завъртях педалите.

Небето продължаваше да е покрито със слой тъмни облаци. Денят беше към своя край, а аз продължавах да минавам километър след километър. На моменти се чувствах като машина, която безспирно задвижва педалите. Единствената емоция беше усещането на облекчение, когато завършвах поредния, започнат километър. Скоро щеше да се стъмни, а аз си спомнях за случаите, когато след залез Слънце в планината съм се оказвал някъде там и се е налагало нощем да се прекосяват склонове и гори. Само че в тези моменти съм бил в България и с приятели, а този път се намирах в огромната чилийска пустиня и бях сам. Всичко обаче беше наред, аз бях подготвен, емоциите ме зареждаха, а имаше и още нещо – залезът предстоеше.

Не след дълго той започна. Земята на огромното плато потъмняваше, потъвайки в сянка. Слънчевите лъчи осветяваха пелената от облаци, която отразяваше светлината почти като огледало, блестяща и заслепяваща. Само за няколко минути цветовете се промениха неузнаваемо. Облаците придобиха червено-оранжев цвят и продължиха да заслепяват, но вече с красота. На изток Ликанкабур извисяваше снежните си склонове, огряни в червено.

Ставаше все по-ветровито и студено, но топлотата на цветовете и великолепието на пейзажа сгряваха. Накъдето и да се обърнех, картината беше завладяваща. След изминати десетки километри, за да стигна до известните, туристически забележителности, бях намерил най-голямата забележителност. Въобще не я бях търсил, беше натурална и неочаквана и всичко това я правеше специална.

Продължих. Умората растеше, температурите спадаха, а аз машинално въртях педалите и дори не мислех за почивка. Просто исках да се прибера по-скоро.

Приключението ми завърши след точно 70 километра каране. Бях изтощен. Беше време за почивка и след бърза вечеря се прибрах. Уговорката с Андрес беше да спя в къщата му две нощи, така че на следващия ден трябваше да я напусна, а все още не знаех вариантите ми за заминаване. След всичко, което бях чул за село Тилкара в Аржентина и заобикалящата го долина, исках да се запътя натам. Не бях запознат с наличния транспорт, така че сутринта щях да проверя разписанието на автобусите и направо да замина с първия. Очертаваше се това да е последната ми вечер в Чили.

Разказите на Андрес за Сан Педро де Атакама продължаваха. Фундаменталното място на туризма създаваше своите специфични правила. Например, забраната да се пие бира без консумация на храна. Преди години Сан Педро бил като всяка нормална, туристическа дестинация. Покрай всичките природни забележителности наоколо, в градчето присъствали и модерните, градски “забележителности” във формата на заведения за пиене. В резултат много туристи прекарвали значителна част от деня си в сън или мързелувайки, от което пък страдали бизнесът и туристическите агенции. Тогава местното управление въвело нови правила и алкохолът станал непопулярна част от ежедневието на един посетител на Сан Педро. Ето защо рано сутринта беше пълно със свежи хора в центъра на градчето.

Излезнах на двора, където вече беше разтрисащ студ. Небето се беше изчистило и звездите го обсипваха, а Южният кръст изпъкна веднага. Бях се научил да го откривам лесно и когато нощем погледнех нагоре, винаги изникваше след миг. Появи се и съседът от втората къща. Беше млад, набит мъж, с типично чилийски черти. Подпийнал, започна да ми обяснява, че със съседът от третата къща се били събрали в нея и точно си прочиствал лулата. Покани ме на тяхната сбирка и аз приех.

В къщата беше погром – разхвърляни бяха бутилки от всякакъв вид алкохол, а мръсотията и безпорядъка властваха. Третият съсед имаше по-интелектуален вид, но занемарен. Бързо отвориха бутилка евтино, чилийско вино и двамата се втурваха да ми наливат каквото им попадне – бира, вино, писко и други твърди алкохоли, а аз категорично им отказвах. Може би беше от гостоприемство, а може би за тях това беше поредната вечер, в която се наливаха сами, и появата на нов човек беше събитие, заслужаващо да се полее. Второто ми изглеждаше по-реалистично.

Оказа се, че домакинът беше от Сантяго и живееше в Сан Педро от няколко месеца. Беше учител по математика, подтикнат да се премести от държавна политика, поощряваща преподавателите в по-отдалечени и неприветливи места. Казаха ми, че заплатата му се равнявала на около 1500 долара, което било в пъти повече отколкото би получавал в Сантяго и беше стабилен стимул да се навие да живее и преподава в този регион с екстремни условия.

Момчетата се опитваха да комуникират с мен на английски, с речниците им от по няколкото думи. Разговорът вървеше бавно и трудно, но алкохолът засилваше упорството им и държаха да използват английски. Започнаха да се обясняват колко много се уважавали, как били най-добри приятели и колко било хубаво, че математикът дошъл в града и можели да си пият заедно. Явно в Сан Педро де Атакама имаше едни хора, които не пиеха за да обикалят бодри по туристическите забележителности, и други хора, които всеки ден ходеха на работа с махмурлук. Прибрах се и си легнах, бях труп.

❋ ❋ ❋

На сутринта се оказа, че първият автобус за Аржентина е на следващия ден. Вече ми се заминаваше, но нямах избор. За пръв път пътуването ми зависеше от графика на транспорта, но все пак имах късмет, защото автобусът можеше да е и след 2-3 дни. Щях да прекарам още една последна чилийска вечер, обаче в хостел Бекпекърс (Backpackers), защото Андрес щеше да има гости и не можех да остана повече при него.

Преди да се сбогуваме, посетихме още някои места в околността. Дори не знаех имената им, но си съперничеха с Лунната долина. Продължавах да се убеждавам, че природата около Сан Педро показва своите прелести на всяка крачка. Най-силен отпечатък в съзнанието ми остави гледката от един скален ръб със зееща надолу пропаст. Бездната беше изпълнена с нагънати, хълмисти образования, отново напомнящи лунен пейзаж. Формите бяха всевъзможни, а цветът им кафяв, с бели нюанси на места – солта се появяваше навсякъде. На заден план се виждаше пустинната равнина, където препусках с колело предния ден, а в далечината зад нея се извисяваха Андите, със снежните си върхове. Много от красотите на региона се виждаха като в една човешка длан.

Малко по-късно се разхождах за последно из Сан Педро де Атакама и вече чувствах близка атмосферата му. Само два дена по-рано ми изглеждаше прекалено туристическа, а вече я приемах – тя беше част от чара на градчето, този оазис насред Атакама.

Сан Педро притежаваше още една забележителност, само че не природна. Църквата от едната страна на площада беше втората по старост в Чили. Изградена беше от кирпич, а Слънцето така напичаше кафявия материал, както познатата ми суха земя извън градчето. Формите на самата църква и на оградата ѝ им придаваха древен вид. Интериорът ѝ беше семпъл, с бели стени и дървен таван с греди от трупи. Изобилието отсъстваше от олтара също, но можеха да се видят основни за католическата църква фигури.

На вечерната служба присъстваха няколко десетки местни хора, а свещеника пееше. След него запяха част от посетителите – обикновени хора, участващи в хор. Религията заемаше подобаващо място в това общество. Без да са фанатично религиозни, голяма част от чилийците бяха свързани с Католицизма, водейки модерен живот в същото време.

В хостел Бекпекърс разноцветните, малки постройки за спане заобикаляха дворната му част. В нея изобилстваха естествените материали – пейки, направени от дървени трупи, и огнище между тях, навеси от слама и бар, изработен от камъни и една дъска за плот. Като добавим хамаците и няколкото изрисувани стени, духът ставаше абсолютно раничарски, както подсказваше и името му.

Хостелът гъмжеше от туристи, като се започваше от пътуващи сами и се стигаше до големи компании. Това бяха последните ми часове в Чили и рано на следващата сутрин тръгвах за Аржентина. Прекарах спокойна вечер, заобиколен от хора, правещи барбекю на огнището, с които дори не говорех. Предпочитах да бъда сам със своите мисли и емоции, а в съзнанието ми се въртяха всякакви спомени от изминалите седмици. Знаех, че тепърва ми предстои по-голямата част от пътешествието, която ще е изпълнена с още повече възхитителни места и хора. Дните в Чили обаче бяха незабравими и исках да пиша на момента. И писах…

“Последна вечер в Чили. В хостел Бекпекърс съм, в Сан Педро де Атакама. Поредното уникално място – двор с хамаци, огън и пейки от дървени трупи около него. Пълно е със свежи хора, някои свирят и пеят около огъня.
Първи и последен ден в хостела, не създадох никакви контакти, но в момента и не искам. В пасивно настроение съм и не търся нищо ново. Прекарах 18 незабравими дни, изпълнени с места, притежаващи страхотни красота и дух. Запознах се с много уникални хора, с някои от които вярвам, че бъдещето тепърва ще ни свързва.
Утре сутринта се качвам на автобуса за Аржентина. Със сигурност някой ден ще се върна, защото в Чили има още много места, които си заслужават да бъдат посетени! Chao, chao Chile!”

❋ ❋ ❋

На автобусния терминал следващата сутрин беше пълно с туристи. Имах време да изпия едно кафе и поръчвайки го от будка, се заговорихме с продавача. След като чу от коя страна идвам, реакцията му веднага беше “Ахааа България, Христо Стоичков!”. За пореден път страната ми беше свързана с известния футболист.

Всъщност когато хората в Чили чуваха за България винаги възклицанието започваше с “Ахааа България”, след което имаше три варианта. При първия не последваше нищо и явно или не бяха чували за България, или за тях това беше просто някоя държава някъде там на другия край на света. Втория тип отговор добавяше “Много далече” и пак не беше ясно колко са запознати с местоположението на държавата ми, но поне бяха чували. Третият тип хора споменаваха Христо Стоичков. Футболният му гении беше известен в Южна Америка, макар да не играе от доста години.

Качих се на автобуса, който след малко щеше да потегли. Предстоеше ми преход през Пасо де Хама (Paso de Jama), планински преход в Андите, с граничен пункт между Чили и Аржентина. С надморска височина 4200 м, това щеше да е първото изкачване в живота ми над 4000 м, отделно за пръв път щях да стъпя в Андите. Бях слушал за височинната болест и ми предстоеше да разбера как прекосяването на планината щеше да се отрази на организма ми.

Сан Педро де Атакама притежаваше своята уникалност. Бях посетил повечето природни забележителности наоколо, а те дори не наподобяваха местата, които някога бях виждал. Уникалността се простираше и върху хората и начина им на живот. Много от местните идваха от всякакви краища на Чили – възможностите покрай туризма ги бяха привлекли. Пълните с туристи улици също допринасяха за неповторимия облик, а локалните правила дооформяха финалната картина. Там където екстремностите на нестандартния климат направо ставаха стандарт, природата беше изработила своите шедьоври, а хората бяха създали един градски оазис.