Писко Елки

На разходка в една магична долина

Някои места притежават невидима сила. Когато човек попадне там, често дори не осъзнава, в какво се крие тя. Вижда природа, архитектура, хора, дейности и всякакви други детайли от пейзажа, но никой от тях не може да обясни въздействието на мястото. Съвкупността обаче успява така да повлияе на новодошлия, че той усеща индивидуалността на мястото.

Навлизах все повече в провинциалната част на Чили, градовете бяха все по-малки и природата ставаше все по-основна част от пейзажа. Хората казваха и в гидовете пишеше, че Писко Елки е страхотно място, предлагащо вдъхновяващи активности в красивата, заобикаляща го долина. Звучеше като туристическо село и макар да не знаех много какво предлага, отивах там за да го открия.

Пътят от Ла Серена до Писко Елки беше в малък, сравнително мизерен автобус. Беше много по-различен от големите автобуси на Турбус (Turbus) – основната чилийска компания за автобусни превози. Турбус оперират на по-големи разстояния, по-скъпи са, но определено комфортът и сигурността са на друго ниво. На по-дългите разстояния дори дават храна и напитка, безалкохолна разбира се.

Слезнах на централния и единствен площад в Писко Елки. Беше добре поддържан и създаваше приятна атмосфера за срещи и запознанства – пейки, доволно количество растителност, вода в средата и както навсякъде в Чили, от едната страна на площада се издигаше местната църква. Накъдето и да се обърнех, виждах планини. Не просто планини, а преплитане на многобройни склонове, някои сякаш извисяващи се на хиляди метри нагоре.

Местната река разцепва планината за да се образува долината Елки – основният регион в Чили за производство на алкохолната напитка писко. Освен множеството лозя и завладяващите, планински склонове, които са чудесни за преходи пеша, с колело или на кон, регионът е едно от най-добрите места в света за наблюдение на звезди. Въпреки че звучи леко като евтина, туристическа реклама, явно е истина, защото в околността са разпръснати обсерватории, а обяснението е, че атмосферата притежава качества, помагащи за по-доброто улавяне на светлината от небесните тела.

Първата ми работа беше да намеря хостел Трискел (Triskel), препоръчан ми от Серхио в Сантяго. Хостелът определено си заслужаваше препоръката. Стаите бяха спретнати и с дървени мебели, направени директно от трупи, а по стените имаше рисунки. Черешката на тората беше градината – изпълнена с много растителност и обособени части с дървени масички, столове и хамаци. Имаше и барбекю, край което лятото със сигурност се е вихрила фиеста. На входа на къщата се издигаше беседка, с кръгла маса и удобна пейка около нея. Предразполагаше за почивка, сутрешно кафе, усамотяване с книга или пък увлекателни разговори с другите посетители.

Денят беше към своя край и направих бърза разходка, за да проуча какво може да се прави в околността. След броени минути бях на правилното място – тур агенция Мигрантес (Migrantes), която организираше всевъзможни активности в района. На смяна беше Кали (Cali), усмихната чилийка, която хващаше окото с чертите и сексапила си. Обаче хващаше окото и с буйната си грива под мишниците, която стабилно се виеше. Може пък такава да е модата в региона. Офертата за вечерта беше тур с минибус в планината, за наблюдение на звездите с телескоп.

След час вече пътувах по склоновете, а турът определено си заслужаваше. Цената беше висока, но организаторите се бяха постарали, дори сипвайки ни по чаша писко, докато наблюдавахме звездите и слушахме обясненията на гида. Сякаш можех да пипна луната с ръка, както я гледах през телескопа. Разглеждайки съзвездията, се научих да разпознавам и Южния кръст – фундаментално съзвездие, показващо посоката юг и видимо само от южното полукълбо.

След звездния тур се започна с фиестата. Добре че пристигнах в събота, когато в малкото селце животът кипи, за разлика от вечерите през седмицата. Както шестото чувство ми подсказа на пристигане, площадът беше мястото за сбирки и запознанства. По пейките седяха от европейски туристи, през пътуващи чилийци до местни хипита. Свиреха на китари, разхвърляни бяха раници на хора, спящи където им падне, а чилийските забрани за пиене на открито не важаха. Развъртаха се бутилки писко и вино, а хората бяха изключително щедри и наличното се споделяше от всички.

На площада се запознах с Хорхе и Николас – чилийци от Сантяго, пътуващи на север. Бяха от хората с раниците, пътуваха на автостоп, спяха на палатки и никога нямаха конкретен план. Бяха свежи типове, а аз не предполагах колко свързани с пътуването ми ще бъдат през следващите дни. Запознах се и с още представители на Сантяго – Катрин и нейна приятелка, добре изглеждащи момичета, пътуващи значително по-цивилизовано. Спяха в къмпинга накрая на селото и се придвижваха с кола. Парти настроението присъстваше при всички, без значение на вариантите им за придвижване и спане.

❋ ❋ ❋

Следващият ден мина изцяло в духа на селцето. Прекарах известно време в къмпинга, на площада и по околните му улици. Постоянно срещах готини и отворени хора. В един момент си дадох сметка, че съм там по-малко от денонощие, а вече се поздравявам с познати на всяка крачка. Като прибавим симпатичните малки къщи, често с елементи от дърво, слама или някой графит, приятното усещане се засилваше. Планинските гледки наоколо просто завършваха цялостното чувство. Именно по тези склонове яздих кон късния следобед, съзерцавайки красивата природа отблизо.

Повечето нови познати си заминаваха същия ден. Беше неделя и отидох в единствения работещ бар, за да изпия един коктейл Писко сауър (Pisco sour). Мислех да прекарам една спокойна вечер сам. Трудна работа – след 20 мин. бях на маса с 6-7 местни. Мнозинството бяха временно местни – родом от различни краища на Чили, но привлечени в малкото градче от приятната атмосфера и възможностите за работа покрай туризма. Така отново се появиха интересни хора, в които виждах образи от различни места, носещи своите специфики. Нощният живот в неделя беше несравнимо тих и спокоен в сравнение със събота, но явно ентусиазирана компания може да се появи навсякъде, дори в една такава вечер.

❋ ❋ ❋

Идният ден беше посветен на повече активности – наех колело и се разходих из живописната долина. На 15 км е друго селце – Алкоуаз (Alcohuaz), малко и спретнато. Отиването е изморително, защото има голямо изкачване, но пък прибирането е повече от разпускащо. По пътя се минава и през Оркон (Horcon), друго селце, известно със своето занаятчийство (artesanía). В него има малък комплекс, където се предлагат всякакви ръчно изработени предмети на изкуството.

Колкото и малки да бяха селата, се усещаше присъствието на деца. Дори да не се виждаха, наличието на училище беше задължително. Друга любопитна спирка в долината беше Лос Ничос (Los Nichos) – ферма с инсталации за производство на писко. Предлагаха тур, демонстриращ процеса и включващ дегустация на различни варианти на напитката, а миризмата на ферментация се усещаше в цялата околност.

Последната вечер беше, разбира се, в единствения работещ бар. Имаше две маси с туристи – на едната се говореше на английски, а на другата на испански. Предпочетох испаноговорящата маса, на която бяха и две момичета от хостела – Ванеса от Берлин и една французойка, на която така и не разбрах името. Ванеса пътуваше сама из Южна Америка от много месеци. Излъчваше позитивизъм и беше много спокойна. Нямах възможност да я опозная, защото пътищата ни бяха в противоположни посоки, но усещах как зад това спокойствие и милия начин, по който говореше, се крие много интересен човек.

Част от атракциите на региона е мистиката. Твърди се, че има енергийни полета и съответно се организират скъпи турове до специални точки. Посещават ги туристите, вярващи в чакри, енергии и мистични истории. Аз се отдадох на по-реални занимания, но в хостела имаше индивиди, завладяни от мистиката. Например Сузана от Сантяго – ентусиазирана жена, занимаваща се с хипноза и твърдяща, че нощем усеща енергията на региона.

Най-брутална обаче беше една баба, с чилийски корени, но живееща от десетилетия в Нова Зеландия. Крайно вярваща католичка, която още първата сутрин на закуска ме хвана за слушател. Наистина вярваше – изражението и емоцията ѝ, докато ми разказваше как си говорела с бог, бяха неподправени! Последната вечер бях преместен в стая с още няколко човека, включително бабата. Установих, че явно разговорите ѝ с бог, не са помогнали за радикалното ѝ хъркане, което ме принуди за пръв път в живота си да използвам тапи за уши. Както на следващата сутрин си споделихме с други от стаята, явно не съм бил единствения с тапи.

Точно тази сутрин беше последната ми в Писко Елки. Запътих се отново с малкия бус към Ла Серена, откъдето щях да хвана по-сериозен транспорт към Вайенар, следващата спирка по пътя ми на север.

След няколко дни в закътаното, планинско село, се чувствах изпълнен с положителни емоции и ентусиазиран да видя повече от красивата чилийска природа. Писко Елки беше типичен пример за селище, изхранващо се основно от туризъм. Личеше си с какво желание местните създаваха условия туристите да се чувстват добре и максимално да разгледат забележителната природа.

Бях създал интересни познанства, а контактуването с някои от хората щеше да продължи занапред. Като прибавех привлекателния стил на селцето и завладяващата красота на околността, се получаваше една съвкупност. Както съставките на една рецепта за ястие, всичко беше смесено в подходящите пропорции и човек можеше да си оближе пръстите. Може би пък наистина имаше полета с позитивна енергия. Може би тази енергия беше тайната подправка, която правеше блюдото така вкусно. Не знаех и не ме интересуваше. Бях се запознал с едно малко място, което притежаваше голям дух.