Чанярал

Където пустинята се сблъсква с океана

На Земята съществуват много региони, където природата показва своя суров образ. Съществуват места с крайни условия или пък безкрайна пустош. Хората съумяват да се приспособят и заживеят дори в най-неприветливите райони, а когато пътешественик стигне до тях, се възхищава както на могъществото на природата, така и на гъвкавостта на човека.

За мен Чанярал беше само точка от маршрута ми, където се отбивах за да видя национален парк Пан де Ацукар (Pan de Azucar, в превод Захарен хляб) и да продължа на север. В такива случаи любопитството идва, но чувството е далече от онзи ентусиазъм, когато човек посещава известно място.

След няколко часа път пристигнах на автобусния терминал в Чанярал. Беше ранен следобед и първата ми работа беше да разбера кога има автобус за Сан Педро де Атакама. Оказа се в 22:55. “Перфектно”, помислих си. “Разхождам се, за да видя парка и потеглям директно за Сан Педро”. Когато излезнах от терминала, видях действителността.

Чанярал беше тежко пострадал. На улицата пред автобусния терминал имаше полуразрушени и изоставени постройки. Повечето имаха съвсем неприветлив вид, а олющена мазилка или разнебитени ограда и покрив бяха нормална гледка. Пустинни планини заобикаляха града, а единствената зеленина бяха тук-там дървета – преобладаващо палми, но и обикновени широколистни. Улиците бяха безлюдни и определено това място не беше туристическо. За броени минути чувството, че съм попаднал в призрачен град, се засилваше все повече. Единствените хора бяха в две будки за храна на улицата. Хапнах набързо, мислейки си за региона и текущата ситуация. Жалко, че хората така бяха пострадали, в този иначе сигурно хубав град. Мислех си и за предстоящата ми разходка: “Какъв късмет, че поне имат този оазис на една крачка!”

Тръгнах по празната улица и още на първия ъгъл видях една малка постройка със сравнително свеж вид, на която пишеше “Информация”, и дори беше отворена. Влезнах и се огледах – заобикаляха ме снимки и описания на региона. Като добавих и няколкоминутен разговор, започнах да разбирам две неща. Първо, оазис нямаше. Бях насред пустинята Атакама и нямаше как да ме заобикаля свежа растителност. Явно се бях подвел по зеления цвят на картата, който просто символизираше, че Пан де Ацукар е национален парк. Второ, макар границата му да беше на няколкостотин метра, интересната част беше на 20 км. Единственият начин да се отиде, беше да се наеме транспорт, който не беше евтин.

Явно трябваше сериозно пазарене за цената, а отделно изглеждаше все по-невъзможно да посетя Пан де Ацукар същия ден и да продължа за Сан Педро де Атакама през нощта. Разговорът не вървеше особено гладко. В този момент в постройката влезе млада жена. Имаше по-светли черти от типично чилийските, с дълга, чуплива коса и с бодро и спокойно изражение. Седна на стола до вратата, за да изчака да приключи разговорът ми със служителката. Не ѝ обърнах особено внимание и продължих преговорите относно вариантите да се придвижа до целта си.

– Говориш ли английски? – изведнъж попита момичето.
– Да, разбира се. Говоря и испански – в момент, когато се пазарях на испански за цената на преход с джип, беше абсурдно да си призная колко ми е трудно.
– По-добре не се мъчи – каза тя и директно се намеси в разговора.
Беше аржентинка от Буенос Айрес, пътуваща сама из Чили от месеци. Идваше от Сан Педро де Атакама с идеята да посети Пан де Ацукар и да продължи на юг. На всички ни стана ясно, че вече търсим джип за двама. С нейния испански определено щяхме да се справим по-добре, така че спрях да се напъвам. По-разумно беше да си мълча и да видя какво може да договори новата ми спътничка. Вариантът пред нас беше да изчакаме до следващия ден. На сутринта щеше да има възможност за автостоп или просто да си наемем джип за няколкочасово посещение. Явно щях да спя в Чанярал.

Казваше се Ромина и за малкото време в града беше свършила доста работа. Или поне най-важната – беше открила къде да спи. Чанярал, особено в текущата ситуация, въобще не предлагаше изобилие от възможности за спане. Аржентинката обаче беше намерила уютен хостел, който всъщност повече приличаше на семеен хотел. Името му беше “Пан де Ацукар” – поредното доказателство колко важна за местните е близката забележителност. Стандартната цена беше висока, но Ромина щеше да спи на половин цена. Беше от жените, на които направо им предлагат отстъпка, без дори да се пазарят, особено ако собственикът е чичак на средна възраст.

След като отидох с нея в хостела ѝ, собственикът Уили нямаше как да ми предложи друга цена, така че и аз спах на половин цена. Хостелът определено си заслужаваше и беше едно от най-комфортните места, на които бях спал до момента в Чили. Не беше нещо луксозно, но контрастът с действителността навън беше значителен.

Кратка разходка из града съвсем показа призрачния му вид. Освен полуразрушени и изоставени сгради, имаше всякакви други предмети, застигнати от водата и приключили жизнения си път на момента. Нормална част от градския пейзаж бяха останките на камиони и други превозни и технически изделия. Наблизо в подножието на планината беше фарът – важна част от всеки морски град. Беше изправен и функциониращ, но атмосферата около него продължаваше да бъде все така потискаща.

Уили ни покани в кухнята на лас онсе (las once – единадесетте). В Чили така се нарича едно от храненията, типично сервирано в късния следобед или привечер, между 17 и 21 часа. Може да се състои от различни храни, но типично съдържа хляб, сирене, шунка, зеленчуци, като домат и краставица, и е съпроводено от чай. Чилийците имат изключително вкусен хляб и са луди на тема хляб. Хлебчетата са толкова пресни и апетитни, че местните хора често похапват стабилно по време на лас онсе и по-късно вечерята става излишна.

Вечерта се разходихме с Ромина до тихоокеанското крайбрежие. Величествеността на Пасифика поглъщаше, а чувството за безсилие пред природата смразяваше, когато на самия бряг видяхме разрушени стълби и части от кейове. Голяма част от построеното обаче си стоеше и дори имаше пейки с изглед към океана. Хора нямаше. Разхождаха се единствено кучета, а едно даже ни съпътства през цялата вечер.

На връщане чухме музика от една малка постройка. “Е, остава и фиеста да намерим тук”, помислих си. Набързо проверихме какво се случва. Оказа се местната група Каманчака (Kamanchaka), която репетираше в импровизираната си репетиционна. Останахме уж да чуем песента, но този мини-концерт трудно се напускаше и си тръгнахме поне след час. Свиреха най-различни песни в местни стилове, а музиката им въздействаше захластващо. Бяха като светлина в тунела, като един радостен звук в тишината на разрухата.

❋ ❋ ❋

Сутринта започна с безуспешен опит за хващане на автостоп и продължи с джип към централната част на Пан де Ацукар. Пътувахме в Атакама – най-сухата, неполярна пустиня в света. Заобикаляше ни еднакъв пейзаж отвсякъде. Виждахме терени с камениста, изсъхнала почва и скалисти хълмове. Единствената растителност бяха кактуси и малки храсти, а от животни нямаше и помен.

Пристигайки, в близост до океанския бряг ни посрещна табела с надпис “Добре дошли! Национален парк Пан де Ацукар”. Единствената разлика в обстановката беше малкото цивилизация – няколко постройки на брега и лодки във водата. Океанът беше разцепен от острия връх на малък остров наблизо, достижим с някоя рибарска лодка. Интересна разходка в околността беше няколкочасов маршрут до близък хълм, на който има мирадор (mirador – място с гледка).

Подхванахме пътеката към хълма. Пейзажът продължаваше да е същия, а на места земята беше толкова суха, че огромните пукнатини се набиваха в очите отдалече. Меко казано, не беше валяло отдавна, може би от месеци или години. За първи път в живота ми бях в пустиня. Обикновено хората се впечатляват от природни забележителности, като планински върхове, тропически плажове, водопади и какво ли още не. Картината около нас беше тотално различна, но не по-малко въздействаща.

Невероятно беше как може да бъде толкова безводно на метри от Пасифика. Природата обаче си знаеше работата и дори в тези условия разнообразието от кактуси беше значимо. Започваше от няколкометрови и стигаше до миниатюрни, чиито причудливи форми въображението лесно оприличаваше на всякакви предмети. Виждайки ентусиазма и желанието ми да се потопя в обстановката, Ромина ми каза “Спокойно, в Сан Педро де Атакама ще си заобиколен от такива гледки дни наред”.

Продължавахме по пътеката, а тя постепенно изчезна. Не ни и трябваше – нашият хълм беше пред нас, а наоколо нямаше къде човек да се изгуби. Слънцето напичаше все по-силно и така нагряваше земната повърхност, че всяка влага би се изпарила веднага. Колкото повече се изкачвахме, толкова изгледът ставаше по-завладяващ.

Не след дълго достигнахме върха. Пред очите ни се откри един внушителен сблъсък. От едната страна се издигаха хълмовете на Атакама, най-сухата пустиня. От другата страна се простираше Тихият океан, най-големият океан. Виждаше се островът. Виждаха се и рибарските лодки, разпръснати във водата, която заливаше брега на крачка от няколкото постройки.

Предстоеше ни слизане към входа на парка. За разнообразие тръгнахме директно надолу по каменистия склон, слизащ на плажа. Ромина определено спадаше повече в категорията “кифла”, отколкото “екстремистка”. Дори си носеше друг чифт къси панталонки, специално за снимки. Въпреки това, нямаше колебания относно спускането по склона. Бях леко изненадан, но доволен.

Пътят надолу не беше най-комфортният, но това не беше обикновено слизане. Пасификът се приближаваше с всяка крачка надолу по каменистия хълм. На моменти сякаш спускането беше по разбити стъпала. По такъв склон се внимава, но сериозни опасности няма. Склонът не беше ръб на някоя пропаст и най-много човек да се подхлъзне и да се подпре леко на земата.

В един момент точно това стана – подхлъзнах се. Най-естественото действие в такива случаи е подпиране на ръка. Това и направих – директно подпрях цялата си тежест върху… кактус! Ръката ми се стовари централно върху растението, точно в десетката. В дланта ми се забиха 20-30 бодила. Ромина се стресна и започна да ги вади, но беше безсмислено. Повечето се бяха забили под кожата ми и си стояха там мирно, а от няколко пробойни в дланта ми течеше кръв.

Беше некомфортно, но това нямаше значение. Притеснителното беше инфекция и трябваше да посетя болница. Въпреки всичко ми изглеждаше по-скоро смешно – първи ден в пустинята и вече бях паднал върху кактус. Същинска сцена от анимационен филм – появят ли се бодливите растения, все някой ще страда от тръните им.

Стигнахме плажа, минавайки покрай скали, в които се разбиваха океанските вълни, и на които птици си почиваха, преди да се втурнат на риболов. След няколкостотин метра по плажа отново бяхме в “цивилизацията” – дребните колиби, гледащи към океанската шир. В някои живееха рибари, а в други дори бяха отседнали туристи. Не липсваше и заведение, където с удоволствие изпих една бира, наслаждавайки се на невероятното спокойствие, бликащо наоколо.

Пред мен вълните приключваха жизнения си път на плажа, а десетки пеликани вдъхваха живот на тази граница между два безкрая – сухия и водния. Спускаха се да ловят риба на броени метри от брега, а техни събратя се припичаха на сушата и спокойно наблюдаваха морските ширини. На пясъка до заведението две кучета се бяха разплули и не помръдваха. От всичко извираше непринуденост.

Идилията беше нарушена от джипът, който пристигна, за да ни върне в Чанярал. Пътят обратно беше същият, но след картините от последните часове, беше просто път. Возехме се, а аз вече знаех немалко за Ромина и нейното пътешествие.

Аржентинката основно използваше Каучсърфинг за спане, а Чанярал беше едно от малкото места, където беше спала в хостел. Моят опит беше различен – след Сантяго бях запитал няколко човека от Каучсърфинг, дали мога да отседна при тях или да се видим, но всеки път ми отказваха. В един момент спрях да използвам пътешественическата мрежа. При Ромина явно работеше по-добре, а причините бяха ясни – жените намираха домакини по-лесно и отделно планираше маршрута си повече от мен. Аз често не знаех къде ще съм дори след един ден. Тя ме нахъса да пробвам отново и набързо изпратих запитвания до няколко човека в Сан Педро де Атакама, въпреки че щях да пристигна след по-малко от денонощие.

Автобусът на Ромина тръгваше след броени минути, а моят в 22:55. Сбогувахме се и всеки тръгна по своя път. Моят път първо минаваше през местната болница. Отивайки натам, се замислих за магията. Вече бях убеден, че има магия в това да пътешестваш сам. Дори в полуразрушен град с обезлюдени улици, компанията се появяваше на точното място и в точното време. Щях да усетя тази магия многократно през идните месеци.

Отидох в болницата с надеждата, че ще получа адекватно обслужване и няма да платя безумни суми. Имах здравна застраховка и обясних какво е станало, макар че показване на дланта беше напълно достатъчно. Докторът знаеше малко английски и държеше да го използва, но определено така се разбирахме по-трудно. След миг сестрата ровеше под кожата ми с игла за инжекции и вадеше бодилите един по един. Явно това беше единственият начин, но аз бях търпелив и наблюдавах как тръните излизаха.

Преди да посетя болницата, имах леки съмнения относно нивото на обслужване и хигиената в малко, чилийско градче. Когато сестрата си сложи ръкавици си помислих “Ах, колко професионално”. След няколко минути видях как изтрива бодил от иглата в кожената повърхност на леглото ми. Мисълта ми вече беше “Дали пък няма да се инфектирам точно в болницата”. В такива моменти на човек му остава само да се надява.

След изваждането на по-големите тръни, последва инжекция и предписания на три вида хапчета, които да пия в продължение на три дни. Изглеждаше, че докторът си разбира от работата. Манипулацията беше приключила и следваше разплатата. Дадох си личните данни, а до детайлите на застраховката ми дори не се стигна. Не знам каква схема използваха, но накрая не трябваше да платя нищо. Каква приятна изненада и какво отношение от хора, живеещи в едно изстрадало градче – можеше да отрежат главата на нуждаещия се турист. Но не, бяха изключително човечни.

Вечерта пътят ми към автобусния терминал отново минаваше по тъмни улици. Колкото и да беше мрачно и безлюдно, се разминах с няколко човека. Бях на щрек, както винаги в подобни ситуации. Обаче знаех, че няма опасност. Бях започнал да усещам местата в Латинска Америка.

Чакайки на терминала, направих два сандвича от останалите ми продукти – един за мен и един за кучетата, живеещи там. Докато ги приготвях, към мен се приближи една от касиерките. Предположих, че действието ми е проблем, защото допълнително събира кучета в чакалнята. Напротив, служителката ми предложи от кафето, което си правят. Радушно го приех, а след броени минути се запътих към тоалетната. Стандартно за Чили, тя беше платена, но жената на входа отзивчиво ме пусна вътре без да плащам.

Автобусът закъсня както обикновено, а мен ме очакваше цяла нощ пътуване. На следващата сутрин обаче трябваше да съм в Сан Педро де Атакама.

Една кратка спирка ми беше показала много. Чанярал беше градче, където дори ме съветваха да не ходя заради разрухата. Не си струвало. Сякаш наводнението е проклятие, което освен до нищета, трябва да води и до изолация. Сякаш тези хора не заслужават да бъдат посетени и сякаш нещастието им ги прави по-лоши. Напротив, в Чанярал срещнах хора, чието гостоприемство и отношение щях да запомня.

Когато две крайности се срещнат, се получават интересни явления. Бях присъствал на такива срещи. Срещата на пустошта с водата, където животът не се интересува от условията и продължава с едно отпускащо спокойствие. Срещата на човека със суровия лик на природата, който го кара повече да цени каквото има. Такива срещи на пръв поглед изглеждат като сблъсъци, но всъщност водят до хармония.