Валпараѝсо

Докосване до раничарския туризъм в един пъстър, тихоокенски град

Валпараѝсо беше едно от малкото места в Чили, за които бях чувал преди решението ми да пътешествам в Южна Америка. Знаех, че е бил важно тихоокеанско пристанище през колониалните времена. В съзнанието ми изплуваха картини на множество шарени къщи, разположени на хълмисти склонове. Всички туристи посещаваха този град, а аз не знаех нищо за него, освен малко исторически и географски факти.

Запознат бях какво е раничар (от backpacker, backpack – раница), но никога преди това пътешествие не бях попадал в тази категория туристи. Дори към този момент не се считах особено за типичен представител. А бях… и като такъв беше нормално да засека безброй себеподобни. В Сантяго не срещнах – там не спах в хостел и не участвах в дейности, организирани за туристи. Във Валпараѝсо обаче имах резервация в хостел и предполагах, че ще срещна други пътуващи само с раница. Беше време да се докосна до нещо ново.

Пристигнах вечерта към 21 часа и се запътих към близката станция на метрото. Да, този сравнително малък град на океанското крайбрежие има метро. При това много специфично – открито и минаващо по крайбрежната ивица, като на места човек има чувството, че някоя вълна може да залее вагона. Все пак, на път към хостела, вместо него ползвах автобус. Определено метрите между автобусната спирка и хостела леко покачиха адреналина. Вървях по тъмно в неизвестен град, с абсолютно всичкия ми багаж и се разминавах с всякакви индивиди, някои доста съмнителни. Извод – занапред или пристигане по светло, или такси!

Хостелът се намираше на удобно, централно място. Предоставяше екстри като закуска, а възприетия модел беше интересен – можеш да закусваш колкото искаш чак до 11 часа, но трябва да си измиеш мръсните съдове. Дотук с хубавите неща – персоналът и организацията бяха тотално неадекватни. Така нареченото обслужване на английски се изразяваше в хора, говорещи английски по-малко отколкото аз испански. Върхът беше бавното отваряне на външната врата. Поставени бяха три звънеца – един за през нощта и още два, от които само единият работеше. В допълнение, надпис горещо умоляваше да се звъни само веднъж. Веднъж ама на кой звънец? Все пак след като два пъти чаках по десет минути и направих скандал, хората поставиха точните надписи и вече всичко стана ясно.

Във Валпараѝсо усетих раничарския туризъм. За три дена бях постоянно в компанията на различни пътешестващи хора, немалко от тях пътуващи сами. Например Рис (Rhys), който беше пристигнал този ден и спеше в същата стая. Беше от Нова Зеландия и обикаляше Южна Америка от месеци, преобладаващо сам. Новозеландският му английски беше толкова брутален, че често нищо не му разбирах, а говоренето му ми звучеше като бучене.

Рис беше имал тежка предна вечер и не искаше да излиза, но точно за пет минути намерих навити – Конрад и Дилан, двама американци от Калифорния. Конрад живееше в Буенос Айрес от месеци и се опитваше да си изясни какво ще прави с живота си, след като е разбрал, че следването за лекар не е неговото призвание. Дилан живееше в САЩ и се занимаваше с data science (наука за данни), говореше мега бързо и също често беше труден за разбиране. С американците посетихме няколко бара, бяха приятна компания и доста се изприказва докато пием бири. Бяха от тези типове, които искат пътувайки да се заиграват с местните жени, но накрая си остават само с приказките и плановете.

Баровете не бяха впечатляващи, но присъстваше духа на тези градове, които в петък и събота избухват. Беше вторник. Интересен и гъделичкащ личното ми и национално самочувствие беше фактът, че голяма част от времето аз говорех и разказвах истории. Както за моите пътувания в Китай и Япония, така и за България или просто споделяйки преживявания и мисли. Така американците от Калифорния слушаха и разпитваха българина от Дружба. Que bueno! (Колко яко!)

❋ ❋ ❋

Следващият ден във Валпараѝсо започна с изкачване с един от фуникулярите – съоръжения смесица между асансьор и влак. Понеже градът е разположен на около 50 хълма, на някои от тях са построени фуникуляри. Алтернативата е да се изкачват огромно количество стълби и стръмни улици. В края на асансьора се откри впечатляваща гледка към океана, града и пристанището. Този ден за пръв път през живота си видях Пасифика. Рис беше изненадан, понеже в Нова Зеландия цял живот ежедневно го виждаше.

Валпараѝсо е от основните пристанища в Чили – второто по големина, като има планове за разширяването му до най-голямо. Но истинската му важност е била преди столетия. Преди отварянето на Панамския канал, Валпараѝсо е бил основна спирка на цялото корабоплаване за и от западния бряг на Америка, северна и южна. Някои хора дори го сравняват по важност с Хавана. В последното столетие губи своята роля, но неповторимият му дух си остава. На пристанището кипеше работа на многобройните кораби и дори една подводница се показваше леко, прокрадвайки се между корабите.

За историческата важност на града свидетелства и военноморският музей, пълен с много исторически сведения, предмети и възстановки, връщайки човек в онези времена, когато Валпараѝсо е бил постоянно в динамиката на събитията. За това говорят и многобройните нападения от пирати, включително от флотилията на сър Франсис Дрейк, един от най-големите пирати, важен английски мореплавател и първият човек в историята, успял жив да завърши околосветско пътешествие.

Повечето големи градове предлагат безплатен тур пеша (free walking tour). Валпараѝсо не е изключение, а турът показва централната част на града. При безплатния тур накрая се дава бакшиш. Гида се старае много, а мисленето на хората е такова, че дават щедри бакшиши и в резултат често човек дава повече отколкото би дал за тур с цена. Само че чувството сам да оценяваш една услуга, е съвсем друго. Един прекрасен пример за ценността на свободните услуги и продукти.

За три следобедни часа турът показва облика на централната част на Валпараѝсо, изпълнена с безброй криволичещи улички, стълбища, разнообразно оцветени къщи и всякакви други елементи от градската атмосфера. Това е град, изпълнен с цветове, град, който сам по себе си е произведение на изкуството. Заради това е в програма за световно наследство на Юнеско. Парите идващи покрай програмата са голям плюс за местната икономика, но всяко нещо си има и негативни страни. Никой няма право да променя фасадата си!

Чили е известно с тежките си земетресения, а специално във Валпараѝсо има и много пожари, поне по един сериозен годишно. Причините за това са няколко, сред които абсурдното окабеляване по уличните стълбове и климатичните условия, създаващи много ветрове. И ето неприятната за собственика ситуация, когато къщата му изгаря, но остават някои стени и той няма право да ги бутне заради Юнеско. Единственото спасение за него е заметресение да срути останките, но след като земетресението от 8.9 по Рихтер през 2010 г. не успява, остатъчните стени ще са просто забележителност за идните поколения. Всъщност степента 8.9 е официалната, но според достоверни слухове истинската е била поне 9.2. В помощ на хората властите казват 8.9, защото застрахователните компании не плащат при над 9.

Има няколко легенди защо къщите са така разнообразно оцветени, но “официалната” е, че хората  вземали остатъчната боя от боядисването на корабите и боядисвали къщите си с нея, защото нямали пари. С всичките тези истории безплатният тур обогатяваше участниците си, които бяха туристи, преобладаващо обикалящи из Южна Америка от месеци. Не липсваха хора, пътуващи сами, дори жени. Пример за това беше Изабел – германка, стартирала три месеца по-рано и незнаеща докога ще продължи. Тя беше поредния човек напуснал работата си за да пътешества. Оказа се, че имаме подобен маршрут, само че тя тръгва от Валпараѝсо ден преди мен. Щяхме да видим дали ще се засечем занапред.

❋ ❋ ❋

Продължавах да срещам най-различни пътешественици, всеки със своята уникална история. По време  на закуската на следващата сутрин бях поразен. В хостела спеше и един възрастен мъж, с бели коси и леко треперещи ръце, говорещ с британски акцент. Оказа се наистина от Англия. Явно беше от хората, които мълчат до момента, когато си продумаш с тях, а след това трудно можеш да им затвориш устата. Той обаче имаше какво да каже. Беше пътувал многократно в България. Със сигурност знаеше и беше посетил повече места от мнозинството българи. От Силистра до Кулата и от Видин до Свиленград – цитираше ми градове и забележителности. Беше пътувал с теснолинейката и дори знаеше, че гара Аврамово е най-високата на Балканите. Без да се замисли говореше за места в София, като бул. Христо Ботев или автогара Юг, а град Перник казан с британския му акцент, просто дава по още няколко конски сили на тамошните коли.

Виня дел Мар (Viña del Mar, в превод Морско лозе) е съседно курортно градче. Посетителите на Валпараѝсо винаги се отбиват и до него. Двамата с Рис искахме да го видим и след закуска отидохме заедно. Виня дел Мар не впечатли с нищо – в България определено има и по-добри курорти. По-интересни бяха отиването и връщането. Отидохме с автобус минаващ през горната част на Валпараѝсо и откриващ страхотни гледки към града и океана. Връщането пък беше с метрото, което всъщност тръгва от Виня, както я наричат накратко местните.

Едно от най-впечатляващите ми преживявания във Валпараѝсо беше графити турът,  също базиран на концепцията за безплатни турове. Водеше го Диего – момче занимаващо се с правене на татуировки и познаващо дълбоко местното улично изкуство и създателите му. В продължение на два часа обикаляхме из централната част на града, гледайки графити и слушайки за историята им и авторите им. Творчеството, разпръснато по градските фасади, определено влизаше в категорията изкуство от класа.

През годините Чили е минало през различни режими и хората са имали достатъчно поводи за недоволство, които в определени моменти са изразявали и чрез масово писане и рисуване по стените. Върху тях дори властта е създавала пропаганда на моменти. В днешно време е абсолютно нормално собственикът на сграда да разреши на уличен артист да украси фасадата му. Разбира се има причина. С времето е станало масово явление драскането на нечие име или просто някой израз – така наречените тагс (tag – етикет, маркер). Впоследствие хората трябва да се погрижат за изгледа на сградата си и да я почистят, което определено е нежелано занимание. Но ако една къща е украсена с графит, никой не смее да опорочи творчеството на майстора. Затова хората редовно дават разрешение за изрисуване на стените им. Понякога дори плащат за това, а не са рядкост и случаите на рекламни графити, около заведение, хотел или хостел.

Съществуват и сгради, които не са обрисувани с графити и биват ежедневно издрасквани. Като резултат всеки ден фасадите им се чистят. Релефът на града също има значение за драскането и рисуването, особено когато е започвало да става масово явление. Многото малки, лъкатушещи улици, със стръмни наклони и множество стълби, са плодотворни за незаконни творения, понеже е елементарно да се избяга. А както и гидът каза – полицаите ги мързи прекалено много за да гонят някой в този лабиринт. Колкото до самите графити, те показват разнообразни страни на живота, а някои са толкова обхватни, че човек може дълго време да ги изучава захласнат. Представят животни, хора, причудливи създания, природа, символи от историята и културата.

Последната вечер посетих Алтамира (Altamira, alta – висока, mira – гледка), известно заведение предлагащо разнообразие от бири, на фона на джаз участия. Интериорът беше в бираджийски стил, а музиката създаваше приятна атмосфера. Разнообразието от бири обаче беше прехвалено – дори в обикновена бирария в София има повече видове бира.

Посетих бирарията с нова компания – отново създадена в рамките на броени минути, живяла пълноценно няколко часа и безвъзвратно прекратила съществуването си. В хостела срещнах поредните американци от Калифорния – двойка, обикаляща Южна Америка. Тъкмо бяха дошли и при споменаването ми на Алтамира, веднага се ентусиазираха да се присъединят. В тяхната стая беше и една бразилка, закотвена в Чили от снежна буря в Андите, тя също се присъедини. Това момиче категорично не беше от типичните бразилки, за които всички сме чували. Работеше във финансова институция в Сао Пауло и имаше европейска визия. Беше сравнително затворена, а горещото и бразилското в нея просто липсваха.

Бирите в Алтамира и следващото заведение бяха съпроводени от много смях. Прибрахме се, а всички бяха изтощени и бързаха да си легнат. Накрая с американецът си казахме: “Хайде до утре сутринта! Ако пък не се засечем, сигурно никога повече няма да се видим.” Замислих се как човек среща едни хора, прекарват кратко време заедно, все едно са стари приятели, и след това дори не си разменят контакти. Нямах и желание – струваше ми се безсмислено да споделям контакти с всички хора, с които прекарвам някакво време. Ако обстоятелствата ни срещнеха пак, значи е имало защо.

❋ ❋ ❋

Преди да отпътувам от Валпараѝсо се отбих да видя чилийския парламент (Congreso Nacional de Chile). Преместен е преди няколко години от Сантяго, за да се децентрализират институциите и да се стимулират местната икономика и създаването на работни места. Колко е успешна първата цел не е особено ясно, но втората определено не е. Реално никаква сериозна администрация не е преместена, а държавните служители продължават да работят в офисите си в Сантяго и само пътуват до Валпараѝсо за срещи. Сградата не блести с нищо, а гледайки я, човек може спокойно да се запита кое надделява в нея – грозотата или скуката. Явно в Чили има доста идеи и програми, които не водят до желания резултат.

Друг пример е решаването на проблема с бездомните кучета – навсякъде в Чили е пълно, а особено във Валпараѝсо са повсеместно и на цели глутници. От две години уж решават проблема, но резултат няма. Кучетата вече са такава неразделна част от пейзажа, че човек започва все по-малко да им обръща внимание. Време беше да се сбогувам и с тях. Следващата ми спирка беше Ла Серена, на около 500 км на север. Предстоеше ми първо по-дълго пътуване.

Посетих Валпараѝсо за кратко, но вече се бях убедил, че заслужава славата си на град, задължителна част от един туристически маршрут. Град, запазил част от духа си на ключово пристанище от колониалната епоха и променил облика си в модерен, артистичен стил. Промяната в последните десетилетия е станала така натурално, че му е дала неповторима идентичност, дошла от обикновените хора, а не от някой скъпоструващ архитект.

Свободата и непредвидимостта на Валпараѝсо можеха да се сравнят с тези на един раничар. Срещнах се с най-различни характери и съдби, имащи различни подбуди, произход, желания и финансови възможности. Всичките обаче бяха обединени от една страст – да пътешестват и да изучават света. Страст, която все повече се убеждавах, че е силен наркотик.