Сантяго

Запознанство с нова култура в латиноамерикански метрополис

Пристигането за първи път в голям град винаги е изживяване, съпроводено с изобилие от емоции, запознанства и неочаквани случки. Когато обаче градът е в друга държава, на друг континент и е значим център, тогава всичко се умножава многократно.

Бях чел и слушал за чилийската столица и латиноамериканската култура, но не се бях задълбочавал. Бях запознат, че Сантяго е един от най-развитите южноамерикански градове и важен икономически център. Знаех, че е богат на забележителности и притежава активен живот. Но всичко това бяха общи приказки. Планирах престой от четири дни в града, където живее 1/3 от населението на Чили. Щях да си изясня подробности, да получа отговори на някои въпроси и да си задам много други.

Преди всяко начинание има един момент, когато човек е на старта. Подготовката е минало, стартовата линия е настоящето, а всичко друго е някъде там в неизвестното. Истинският старт на моето пътешествие беше пътуването ми от Европа към Сантяго де Чили.

Бях в Мадрид. Предстоеше ми първо пътуване до Америка. Не просто обикновено пътуване до Америка, а тримесечно пътешествие из държави в Латинска Америка. Мислите и емоциите се сливаха, а за мен не оставаше друго, освен да се пусна по течението и да видя какво ще ми предложи този нов за мен свят. Преходът от Мадрид към Сантяго не беше обикновен, не беше като да излетиш от един град и след броени часове да се озоваваш в друг свят. В Мадрид Франческа ме изпрати до летището. Познавах я от Каучсърфинг (Couchsurfing – световна мрежа за гостуване, при която човек посещава дома на непознат и спи на наличното свободно място – често диван, но понякога дори и под) и макар да се видяхме за малко, остави приятно впечатление в мен. Тя беше последният познат човек, който видях в Европа и първият, който щях да видя след три месеца. Разговорите с нея приключиха на английски и след близо сто дни продължиха на испански.

Имах прекачване в Маями и ми предстояха два дълги полета. Бях доволен, защото ще мога да пиша, да чета и да си почина. Изобщо ме очакваха едни многобройни и спокойни часове. Полетът за Маями започна с описване на престоя ми в Мадрид. Не за дълго, защото прехвърлянето ми в латиноамериканската атмосфера започна още в самолета. До мен седеше момиче, с черти различни от типичните срещани в Европа и Северна Америка. В момента, когато реших да си почина малко от писането, нямах представа, че от този момент нататък полетът ще е изпълнен с разговори.

Момичето се оказа перуанка от Лима. Какъв късмет! Разказа ми за места в Перу и за характерни белези на живота и културата. За пръв път чух, че местната алкохолна напитка писко (pisco) е перуанска, макар че чилийците щели да твърдят, че е чилийска. Беше ми леко странно латиноамериканците да имат такива спорове и си мислех, че всички са като една държава с различни провинции, живеещи в хармония. Тепърва щях да разбера колко са различни и колко проблеми и войни са имали помежду си.
– Какво най-много харесваш в Перу и Лима? – зададох този директен и често труден въпрос.
– Храната – отговори ми тя без колебание.
Изненада. В Перу да имат чак толкова вкусна храна! Бях чувал за телешкото в Аржентина, за виното в Чили, ама пък в Перу да са толкова прочути с храна и алкохол… Продължавах да слушам с интерес, съвсем скоро щях и да видя с очите си.

Аз не останах по-назад в разказите за страната ми. Подробно показах и описах България на картата на таблета ми. Набързо перуанката чу за географията, историята, живота и хората в България. Е не особено набързо, защото обяснявах на испански. Бях учил малко местния език и знаех само основите му, без почти никаква практика. Затова описанието беше трудна и бавна задача, но това нямаше значение – аз бях ентусиазиран да разказвам на човек от Южна Америка за България и то на езика му. Нямах идея през предстоящите дни колко много хора ще опознават България от историите ми.

Самолетът кацна в Маями. След обичайните, сериозни проверки на влизане в САЩ, вече бях за първи път на американския континент. Стигнах до изхода за излитане и оставаха 25 мин. до полета за Сантяго. За миг се замислих дали да не изпия една бира в Маями, но веднага пресякох тази мисъл – по-добре да се кача в самолета спокойно и безпроблемно. Действителността обаче беше различна…

На влизане в коридора към самолета, светна червена лампа при проверката на паспорта ми. “Не се прочете добре”, помислих си. Служителят прекара втори път документа ми през четящото устройство – червена светлина. Помолиха ме да изчакам и след бърза проверка, ми заявиха, че нямам виза. Отговорих, че нямам, защото не ми трябва, което беше самата истина – преди пътуването, лично чилийският консул в България ми го беше потвърдил. След допълнителна проверка ми казаха, че за да се кача на самолета, се нуждая от билет за напускане на Чили. Никой не ми беше казал за такова изискване и аз, разбира се, нямах. Изразих мисловно любовта си към българското външно министерство и тяхната компетентност. Обясних на служителя, че в Чили ще пътувам на север и в някакъв момент ще влезна в Боливия. Хората с пълна сила влизаха в коридора и изчезваха към самолета. Още малко и всички щяха да са вътре.
– За да се качите на самолета Ви трябва билет за излизане от Чили – безкомпромисно заяви служителят.
– Как да си купя билет? – попитах изумен.
– Имате телефон. Купете си! – равнодушно ми отговори.

Абсурд! Имах телефон, но не и Интернет. Нямах идея билет за кога и от кой град да си купя. Нито знаех от кой сайт. Опитвах се да се свържа с някакъв Интернет на летището, но не ставаше, а оставаха 15 мин. до излитане. Беше нелепо след всичката тази организация, подготовка и емоции, накрая да не ме пуснат в самолета заради абсурдна, формална глупост. Само че изглеждаше абсолютно реално. Аз обаче не исках да го повярвам и щях да пробвам всичко, което ми дойде на ум.

В този момент получих оферта от персонала – самолетен билет от Сантяго до Ла Пас за 400 долара, без право на отказване и връщане на парите. Направо чудесно! Билет за 400 долара, който не ми вършеше работа. Питах за билет с възможност за отказване и ми предложиха друг за 700 долара. Всички вече се бяха качили в самолета и оставаха броени минути до излитане. Или щях да платя 700 долара и да се надявам да си ги върна или щях да остана в Маями и да платя още повече за нов полет до Чили. След две минути вече бях седнал на мястото си в самолета, напрежението спадаше и бях уверен, че следващата ми спирка най-после е в Южна Америка.

❋ ❋ ❋

Бях организирал престоя си в Сантяго. Имах уговорка със Серхио (Sergio), човек от Каучсърфинг, при който щях да спя четири нощи. Живееше в центъра на Сантяго, имаше чудесни препоръки в Каучсърфинг, интересно описание в профила си и снимка със сина му. Мястото и домакинът изглеждаха приятни и не беше гей. Нямам нищо против тях, стига да не влизат в личното ми пространство. В Чили обаче са много и се натрапват. Бях го чул още преди пътешествието ми, а отделно след споделяне в сайта на Каучсърфинг за престоя ми в Сантяго, получих директни предложения за срещи от местни гейове. След всичко това, бях подробно проучил профила на Серхио, за да няма изненади.

Вече на чилийска земя, оставаше само да си взема багажа и да мина паспортната проверка, преди да поема с метрото към апартамента на домакина ми. Раницата ми обаче не се появяваше на лентата за пристигащ багаж. Чаках, но я нямаше. Оказа се, че беше в Маями, щеше да дойде със същия полет на следващия ден и щели да я закарат директно на адреса ми. Много хубаво, но не чак толкова – в багажа имах бутилка ракия и суджук, подаръци от България за Серхио. Внасянето на храна в Чили е ограничено и за един недеклариран суджук мога да отнеса глоба от порядъка на стотици евро. Първоначалната ми идеята беше, минавайки през митническата проверка, да им покажа и обясня какъв е въпросният хранителен продукт. Е, явно нямаше как да стане, защото багажът щеше да дойде директно на адреса, но поне разясних на персонала що е то суджук и че го имам в багажа.

Пристигнах в апартамента на Серхио. Висока сграда в централните части на Сантяго, на броени минути пеша от същинския център. Жилището беше на 18-ия етаж и след като се качих ме посрещна една испанка, също Каучсърфинг гост, която точно напускаше апартамента. Даде ми ключа, показа ми стаята, предназначена за посетители от Каучсърфинг, спомена за прислужницата, която след малко идвала и потегли към следващата точка от своето пътешествие. Апартаментът беше добре аранжиран, а терасата се забелязваше веднага. Гледка от 18-тия етаж към централните части на Сантяго, с магистрала минаваща в непосредственост. Магистрала, която както разбрах по-късно, е част от Панамерикана – най-дългата пътна мрежа в света, възлизаща на около 30 000 км. Бях учуден колко спокойно Серхио оставя апартамента си на непознати гости, но вече бях с нагласата, че ще се сблъскам с какво ли не и просто приемах с интерес хората и техните разбирания.

Набързо си направихме уговорка за обяд и излезнах. Време беше за първата ми разходка на южноамериканска земя! Наложи се да почакам на срещата ни, но както щях да разбера впоследствие, в Латинска Америка 5-10 мин. закъснение е абсолютно нормално, а понякога стига до над час. Серхио беше нисък на ръст, пълен, с рядка коса и дълга брада. Беше метъл и визията му го потвърждаваше. Работеше в семейна, софтуерна компания, занимаваща се с разработка на финансов софтуер и беше юриста на фирмата. Появи се заедно с негов колега, работещ в човешките ресурси на компанията.

Обядвахме в перуански ресторант. Всъщност ястията бяха някаква смесица между перуанско и китайско, което както разбрах след време, също е типично за всеобхватната перуанска кухня. Разговаряхме на английски, а Серхио задаваше доста въпроси, явно за да разбере какъв човек ще живее в дома му идните дни. На моменти беше дори краен в изказа си – порциите бяха големи, като в китайски ресторант, и след като оставих немалка част от ястието си, коментарът му беше “Не бъди путка!”. Не се засегнах, бях на другия край на света и просто приемах хората и случките. Бях пътешественик, не бях на екскурзия.

След обяда Серхио влезна в ролята на гид и ме разведе набързо из централните части на Сантяго. Започнах да забелязвам, че той е изключително любознателен и с голямо желание да опознава културата, историята и природата както на своята, така и на другите държави. Първото ми използване на Каучсърфинг започна да изглежда все по-добро. Гидът ми изглеждаше непукист, а в същото време ме посъветва да не си държа фотоапарата закачен на колана, за да не ме оберат. Да, фотоапаратът ми наистина беше на колана, но сравнително прикрит, а и внимавах много, поне така си мислех. След като отвърнах, че знам за какво става въпрос и внимавам, получих отговор “Аз съм параноик”. Не знам до колко беше истина, защото този човек се шегуваше постоянно. Нямах и представа, че в идните месеци ще бъда предупреден стотици пъти за огромния шанс да бъда обран.

Централният площад на Сантяго се казва Плаза де Армас (Plaza de Armas, на български би звучало като парадния площад), мястото където в колониалните времена се е събирала армията за война. В Латинска Америка повечето централни площади, било то в мегаполис или малко село, се казват Плаза де Армас. Недалеч е църквата Сан Франциско – най-старата колониална сграда в Чили, а редом с вековните исторически символи съжителстват квартали, като Беяс Артес (Bellas artes) и Беявиста (Bellavista), където се събират младите хора и където кипи нощен живот, a гледката варира от групи студенти до хипита. Серо Санта Лусия (Cerro Santa Lucía, хълм Санта Лусия) e малък хълм с парк, в центъра на Сантяго. На въпросния хълм се намира и малката крепост Кастийо Хидалго (Castillo Hidalgo, замък Хидалго). Гледката обхваща части от централно Сантяго, една смесица от сгради, вариращи от малки и обикновени до модерни и високи, със седалища на множество значими компании.

Разхождайки се сам по улиците ми направиха впечатление заведения, изглеждащи досущ като стриптийз барове. Пред тях стояха мъже и зарибяваха минувачите да влизат. С моя туристически изглед не ме пропуснаха. Учудващо беше как в 4-5 ч. следобед имаше работещи еротични барове и така открито приканваха мъжете вътре. Мислех си какво бях чел и слушал за Латинска Америка  – хората там са консервативни и религиозни католици, а в същото време са много отворени и не изглежда да имат табута. Очаквах тепърва да разбера как се получава това.

Прибрах се в апартамента, където бяха Серхио и единадесет-годишния му син Лео. Бяхме говорили да пием бира, а терасата направо приканваше “Аз съм мястото!”. В този момент разбрах, че магистралата долу е част от Панамерикана. Гледката беше магнетична, но и символична. Панамерикана е значима за американския континент система от пътища и един от пътешественическите символи. Моето пътешествие започваше с гледка към пътя, по който щях да измина хиляди километри. По-късно видях околностите и от покрива на сградата. Тя беше на 34 етажа, а залезът над този метрополис потапя още по-дълбоко в атмосферата му. За мен беше първият южноамерикански залез, един от многото, на които щях да се възхищавам на какви ли не чудни места. От тази височина се придобива усет за мащабите на Сантяго и неговото местоположение. На изток се виждаше подножието на Андите, а на запад планина делеше града от Тихия океан.

Пиейки бира на терасата, разговорите вървяха с пълна сила, а Серхио се оказа човек пълен с истории и преживявания, обожаващ природата и бил къде ли не из Южна Америка. Само до преди година, е имал и коренно различен физически вид – слаб и тичащ по склоновете като планинска коза, или по-удачния пример за Америка – като лама. Заради заболяване напълнява, визията му се променя значително и вече му беше трудно да прави дълги планински преходи. Друг негов интерес – музиката, сериозно присъстваше в живота му. Слушаше метъл и свиреше на китара в група. Докато си говорихме, постоянно се интересуваше както от бита и културата на България, така и от историческата и политическа обстановка.

Серхио изведнъж заяви, че има една малка тайна. Замислих се, за каква пък тайна ми говори, познавайки ме само от няколко часа. Каза, че е гей, всъщност бисексуален, и вземал доброто от двата свята. “Шегуваш се, нали?”, беше моята реакция. Приличаше на човек, който би се пошегувал с това, за да види как ще отреагирам. Е, истина беше. Каза ми го, защото щях да забележа със сигурност, че в спалнята му не спеше майката на Лео, а неговият приятел. Бях леко потресен, но нямаше смисъл да отдавам голямо значение на фактите. В представите ми всички мъже с влечения към същия пол бяха като онези натрапващи се женчовци, които се гордеят със сексуалната си ориентация. Този мъж обаче беше всичко друго, но не и женчо, а и не искаше нищо от мен. Оказа се, че Лео му беше син от бившата му съпруга, а той живееше от години с настоящия си приятел.

❋ ❋ ❋

След всичките премеждия, умора и часовата разлика, спах дълбоко и непробудно, най-после на американска земя. Първо събуждане. През прозореца виждах пейзаж от централно Сантяго, а слънчевите лъчи обливаха сградите – ниски и високи, колониални и модерни. Беше топъл есенен ден и вече имах крещяща нужда от дрехите в закъснелия ми багаж. Време беше за една лежерна сутрин, започваща с кафе над Панамерикана, в очакване на раницата ми всеки момент.

Човек от летището звънна по-скоро отколкото очаквах. “Най-после”, помислих си… Казаха, че багажът ми още е в Маями и ще пристигне на следващия ден. Това вече го бях чувал. American Airlines започнаха стремглаво да ми падат в очите, но нищо не можех да направя. Отделно имах да вземам и 700 долара от тях. Проблемът с дрехите беше решен бързо – в слабите си години Серхио е носел точно моя размер и имаше цял гардероб с излишни дрехи, точно като за мен. Метнах тениска и къси панталонки и излезнах из града.

Сантяго притежава разнообразна архитектура, започваща от колониални и стигаща до модерни бизнес сгради. Зеленина изпълва парковете, залети с хора, особено през почивните дни, а духът на един от най-големите градове в Южна Америка се усеща още след кратка разходка. Част от духа на този континент са и уличните кучета. В България също имаме, но количеството им е нищожно в сравнение с всички места, които посетих в Латинска Америка.

От квартала Беявиста лъха свежест – район където старите, цветни къщи са стандарт, а разнообразни графити придават автентичност на стените, с които съжителстват. Много интелектуалци и хора на изкуството живеят в Беявиста. В квартала има университети, множество ресторанти и бурен нощен живот. Пълен е с млади хора през деня, а нощем, особено през почивните дни, там се вихри фиеста (fiesta – парти). Покрай тълпите млади хора, човек придобива представа и за местните жени. Чилийките като цяло не са от най-красивите жени на света, но както навсякъде, има и впечатляващи представителки на нежния пол.

Над Беявиста се издига Серо Сан Кристобал (Cerro San Cristóbal – хълм Сан Кристобал),  една от забележителностите на Сантяго, хълм с очарователна гледка към града. В подножието му се намира Ла Часкона (La Chascona) – къщата-музей на Пабло Неруда. Той е голям чилийски поет и нобелов лауреат. Обичана и уважавана в Чили личност, Неруда е притежавал три къщи, всичките музеи в момента. Интериорът на къщата му в Сантяго вдъхновява с вниманието към детайлите. Вижда се как големият поет е изпипвал всяка подробност, а човек може да му стане почитател, дори без да е прочел един негов ред.

❋ ❋ ❋

Панамерикана продължаваше да ме съпътства. Вечерта завърши със събиране на терасата, с писко и коктейли. Спомних си за перуанката в самолета и спора дали чилийското или перуанското писко е оригиналното. След като чух признанието дори на чилиец, в лицето на Серхио, че оригиналното писко наистина е перуанско питие, за мен този спор вече беше разрешен.

В компанията беше и Вероника – приятелка на Серхио. Тя беше красива и стилна чилийка, живееща в богат квартал на Сантяго и занимаваща се с математика – даваше частни уроци. По разказите ѝ явно беше голяма фенка на Великденските острови и използваше всяка възможност да отива там. Заобикаляха ме хора от средната или малко над средната класа, които бяха видели свят и представляваха един прозорец, разкриващ разнообразни части от латиноамериканския живот. На моменти обаче разбирането ни беше тежка задача – трудно поддържах темпото на разговор, а огромна част от думите им въобще не разбирах. В Чили говорят най-лошия испански в Южна Америка. Говорят изключително бързо и използват много жаргонни думи. Понякога, дори хора от съседните испаноговорящи страни, трудно ги разбират.

Трети ден в Сантяго, а получаването на багажа започна да се превръща повече в блян, отколкото в реалност. За моя приятна изненада, багажът пристигна, при това неотварян – ракията и суджукът бяха непокътнати! Суджукът беше изяден светкавично и се сдоби с чилийски почитатели. Вече имах и всичко необходимо за планираната българска вечер – ракия с шопска салата и мусака.

В Латинска Америка често елементарни процедури могат да се превърнат във времеемка задача, изсмукваща енергията и каляваща нервите. Започнах да го установявам в Сантяго и го потвърдих навсякъде из западната част на Южна Америка. Исках да си купя местна карта за мобилния телефон. Не се нуждаех от минути за разговори, а от пакет Интернет, който неминуемо щеше да ми е нужен. В магазина на мобилния оператор не продаваха СИМ карти. Трябваше да си купя от друг магазин, където продаваха електроника. Последва връщане при оператора за да активирам картата. Интернет пакет можех да си купя от трето място – разбира се от аптека, къде другаде човек би могъл да си купи Интернет. В аптеката се оказа, че мога само да заредя пари в картата и никой не може да ми помогне за Интернет пакета. След ново посещение на офис на оператора, имах 4G Интернет, достатъчен за престоя ми! Направо повод да се полее.

Преди поливането обаче исках да се кача на Гран Торе Сантяго (Gran Torre Santiago, gran torre – голяма кула). Един от символите на Сантяго, този небостъргач е най-високата сграда в Латинска Америка и втората по височина сграда в южното полукълбо. Кулата е част от Костанера Сентър (Costanera Center), голям бизнес и търговски център в бизнес региона на Сантяго. Има възможност за качване на сградата, където се открива панорамен изглед. Там се придобива представа за големината на града и за темповете на развитие през последните години. Гледката е  мащабна, а другите небостъргачи в квартала са някъде там долу.

На българската вечер местните се запознаха с традиционния начин да се пие ракия и  опитаха типичните за България шопска салата и мусака. Както суджука сутринта, така и мусаката беше унищожена за минути. Явно българската кухня се харесваше в Чили, а домакинът ми ме помоли за рецептата за мусака. Съпътстваше ни и изобилие от разговори на исторически и политически теми относно Югоизточна Европа и Южна Америка. Все по-ясно ставаше, че спорове като този откъде е оригиналното писко, са най-малкия проблем във взаимоотношенията между държавите на континента. Серхио ми разказа за ключови събития като войната съсипала Парагвай и войната, в която Боливия е загубила излаза си на Пасифика и още го преживява. Въпреки че са били част от една колониална империя и са живеели столетия под една власт, държавите на този континент имаха сложни взаимоотношения, вариращи от обич и подкрепа до омраза и война.

❋ ❋ ❋

Посещение на винарна е една от задължителните активности в Сантяго. Поредният ми ден в чилийската столица започна с тур във винарната Конча и Торо (Concha y Toro). Това е най-големият производител на вина в Латинска Америка, с централа в Сантяго. Турът беше много професионално организиран, а комплексът беше огромен, включващ поля с лозови насаждения, парк, стилни сгради, помещения за производство на виното и подземия за съхранението му. Беше ни разказано за историята на винарната, основателя ѝ и хората развили производството. Пейзажът в парковата част беше равнинен, а планини изникваха в далечината. Лозовите насаждения бяха стриктно подредени и алеи позволяваха свежа разходка на крачка от големия град. Разясненията относно различните сортове и отглеждането им, разкриваха колко педантичност има в производството на елитни вина. Както при всеки уважаващ себе си винен тур, имаше дегустация на различни вина, а там определено се произвеждаха качествени продукти.

Процесът на винопроизводство е сложен и трябва да бъде обръщано внимание на всяка отделна стъпка. Затова и помещенията за съхранение имаха системи поддържащи определени температура и влажност. Но не е въпрос само да се произведе и съхрани в подходящи условия качественото вино. Тази ценност трябва и да се предпази от кражби. Поради тази причина още през 19 век се появила легендата за дявола, който живеел във винарната. Слуховете бързо са се разпространили и никой не смеел да припари до избите. Неслучайно Конча и Торо днес притежава световноизвестната марка вина Касийеро дел Диабло (Casillero del Diablo – шкаф на дявола). Турът съдържаше и изключително въздействаща няколкоминутна видео и светлинна програма разказваща легендата. Мястото беше в подземието, където човек е заобиколен от стотици бъчви, а атмосферата го връща над столетие назад, във времето, когато легендата била създадена там.

Още в Сантяго започна да се случва нещо, което към момента не можех да осъзная, но по-късно щях да нарека магията на пътешестването сам. За съвсем малко време, по пътя на връщане от винарната, си говорих нашироко с двама души в публичния транспорт. Единият, след слизане в центъра, дори продължи да ми обяснява за централния площад и историята му. В този момент за мен беше просто интересно, след няколко седмици тези случайно появяващи се хора, щяха често да са сериозен фактор за това къде ще бъда и какво ще правя в последващите дни.

Отново бях сред централните улици и вече знаех каква е историята на странните, дневни стриптийз барове. В Чили, като в една консервативна, католическа страна, преди време било недопустимо носенето на къси поли и показването на разголени крака от сервитьорки в кафе. Преди десетилетия се появили така наречените “кафе кон пиернас” (café con piernas – кафене с крака). В тези заведения сервитьорките били облечени с къси поли и носели обувки на високи токчета. Най-често били посещавани от бизнесмени. В момента все още съществуват оригиналните “кафе кон пиернас”, но по-забележителни са модерните им варианти, появили се през 90-те год. на 20 век. Отвън изглеждат като еротичен бар, но всъщност са нормални кафета, без плащане на вход и със стандартни цени вътре. Е има една разлика – сервитьорките са по бельо, имат доста предизвикателна визия и си говорят с клиента докато пие напитката си. Разбира се, накрая е прието да се даде бакшиш за прекараното време, но очакваните суми не са големи.

Какво по-добро място да изпия следобедното си кафе, а вече знаех и в кое кафене ще отида – Серхио ми беше препоръчал едно. Седнах на бара и при мен дойде очарователно момиче по бельо, с изглед различен от чилийския. Оказа се колумбийка. Всички говореха колко са красиви колумбийките, а една от най-красивите жени, които видях в Сантяго, се оказа колумбийка. Май щеше да се окаже вярно. “Ще видя след два месеца”, помислих си. Поупражнявах испанския си половин-един час и се запътих към мястото, което все още не бях посетил – хълма Сан Кристобал.

Хълмът представляваше парк и имаше различни възможности за качване – пеша, с кола или фуникулер. Разхождайки се пеша, по пътеките нагоре видях множество спортуващи хора, тичащи и каращи колела. На върха се издигаше бяла статуя на Дева Мария, а наоколо имаше заведения. Гледката към Сантяго надминаваше всичките до момента, а залезът определено беше един от най-прекрасните, които съм виждал. Правех снимка след снимка и не можех да спра!

Неусетно се стъмни и стана време да се прибирам. Пътеките не бяха от най-комфортните за слизане по тъмно, но нямаше как. Облъчването от хората, колко е опасно в Латинска Америка, определено ми се беше отразило. Бях изключително подозрителен спрямо всеки срещнат човек. В себе си носех ценности, като фотоапарата и паспорта ми. По принцип никъде не носех този документ, но въпросния ден ми беше необходим по-рано. Знаех, че паспортът е най-ценната ми вещ и ако изчезнеше, цялото пътешествие приключваше, съпроводено с много допълнителни разправии и разходи. Колкото повече слизах и се разминавах с хора, толкова повече адреналинът се покачваше. Разбира се, нищо лошо не се случи. Да се влиза в параноични състояния е вредно, но предпазливия страх е голям помощник, за да няма човек неприятни случки на този континент.

❋ ❋ ❋

През престоя ми в Сантяго не се потопих в нощния живот по заведенията през почивните дни, но излизах в последващите вечери. Нямах компания за излизане, но това не ме смущаваше. То беше част от изживяването да пътешестваш сам. А аз го правех на другия край на света и неминуемо щеше да има моменти, в които щях да излизам сам, за да си намеря компания. Отделно, не трябва да се подценява и опасността вечер. Всичко ценно се оставя вкъщи и човек винаги има едно на ум.

В неделя нощният живот в Сантяго беше умрял, поне в Беявиста. В малкото работещи заведения имаше хора пиещи по едно траго (trago – питие), а от латиноамериканската фиеста и помен нямаше. Покрай излизанията ми, посетих и едно заведение извън Беявиста, препоръчано ми от Серхио. Казваше се Ла Пиохера (La Piojera – Въшката). Беше пълно с графити и издраскано почти на всяко свободно място. Контингента варираше от весели, подпийнали компании от чужденци, до мъртво пияни местни пияници, които се опитваха нещо да говорят, но май само те си се разбираха.

Неусетно настъпи последният ми ден в Сантяго. Беше време отново да се приготвям за път и денят ми протече разкъсан между оправяне на багаж, кратка разходка и някои дребни организационни въпроси. Порадвах се за последно на гледката от терасата на апартамента и се сбогувах със Серхио и Лео. Бях получил гостоприемно отношение при първото ми използване на Каучсърфинг и бях научил много неща.

Малко преди да тръгна, Серхио ми даде обстойна информация за интересните места за посещение в северно Чили, северна Аржентина и Боливия. Давах си сметка, че от тримесечното ми пътешествие бяха планирани само четирите дена в Сантяго и трите във Валпараѝсо. След това всичко беше някъде там и нямаше човек на света, който знаеше къде ще бъда и с какви хора ще се срещна. Аржентина не присъстваше сред държавите, които мислех да посетя, но все по-реалистично изглеждаше преди Боливия да влезна в северната ѝ част за няколко дни. За Боливия не знаех нищо и си мислех, че ще посетя само Ла Пас и езерото Титикака на път за Перу, но изглеждаше, че в Боливия има невероятна природа и може би щях да се отбия за повече време. Всичко тепърва предстоеше.

Запътих се към автогарата, където бях изумен колко евтин е транспорта в Чили. Билет за хубав автобус до Валпараѝсо струваше няколко долара. Хубав автобус, в който обаче не можеш да изпиеш и една бира. Да, в Чили има сериозни рестрикции относно употребата на алкохол на обществени места, транспорт, паркове, улицата и въобще навсякъде. И се спазва. Потеглих и само след час и половина щях да пристигна в известния тихоокеански град.

За няколкото дена в Сантяго бях започнал да усещам духа му. Беше една привличаща смесица. От една страна бяха типичните за Латинска Америка неорганизираност, емоционалност и откритост на хората, ежедневната мисъл за престъпност и обири. От друга страна Сантяго имаше всичко, което притежава един развит световен град. По доста черти беше сравним с големи европейски градове.

Запознавайки се с латино културата, бързо научих много за нея. Харесваше ми и ентусиазмът да я опознавам растеше. Бях доволен и с нетърпение очаквах предстоящите ми дни и местата, където отивах.

Вече бях преминал през стартовата линия, бях направил първите крачки. Някои от тях бяха трудни и стресиращи, но дори след тях не бях стъпвал накриво. Повечето крачки обаче бяха приятни и вдъхновяващи. Продължавах.